За подмяна

Озовах се отвън, спрях отново и останах така, вперил поглед напред, без да виждам нищо. Всичко ми изглеждаше променено, сякаш по някакъв трудновъобразим начин миналото се бе оженило за настоящето. Докато стоях така, стори ми се, че едно дете погалва ръката ми със своята, но когато се огледах, нямаше такова нещо. Не знам, може и да беше съвпадение, а може би най-сетне осъзнавах, че отсега нататък нещата ще бъдат такива. Неуверено отидох до една скамейка и седнах, стараейки се да не гледам щанда с „МаксУъркс“ до самия вход на магазина. Замислих се за Хена и за миналото по начин, по който не го бях правил след като всичко така трагично се бе променило.

Спомних си как — като всеки женен мъж на този свят — се бях влачил след жена си по магазините за дрехи, как бях чакал замаян от скука някъде по средата и как периодично бях кимал на нещата, които тя ми донасяше за одобрение. Чанта, рокля, някакви обувки. Как не можех да видя разликата между тях и как, пак подобно на всички събратя по нещастие, се бях разтушавал с „МаксУъркс“, за да се преборя с досадата.

Преди петдесетина години бащата на Арлонд Максен също така вървял след жена си из магазини като тези и веднъж не щеш ли в главата му пламнала крушката на гениална мисъл. Точно в онзи момент той бил готов на всичко, за да може някак времето да минава по-бързо, и сигурно тогава осъзнал, че не е сам в своето нещастие. „Боже колко живи мъртъвци — помислил той като се огледал и видял умиращите от скука съпрузи, влачещи се след жените си. — Боже, колко похабени човекочасове.“

Решил, че може да им даде нещо.

Така се родил „МаксУъркс“. Малък щанд във всеки женски магазин, с наредени на него компоненти и полузавършени продукти. Влизаш след жена си или приятелката си в любимия ѝ магазин и вземаш едно от устройствата. В онези първи години Максен поставял за щандистки ослепителни красавици, но след време това се превърнало в толкова силен навик, че хубавиците станали излишни. Вървиш след жена си покрай щандове, рафтове и километри окачени дрехи и правиш нещо с устройството — обикновени, не сложни операции, — подхващайки нещата оттам, където ги е оставил последният преди теб. На излизане оставяш блока на мястото му, за да бъде на разположение на следващия нещастник. Когато работата приключи, устройството се прибира, но на негово място се появява ново и така на щанда винаги има избор.

Олицетворение на разбиранията на Хауи за начин на вършене на бизнес. Перфектен замисъл, откъдето и да го погледнеш. Избавление от скуката за мъжете, по-малко въздишки на досада, които жените да се правят, че не са чули, и… безплатна работна ръка на „Максен Корпорейшън“, по-евтина даже от дроидите. Трийсет години по-късно той бил най-богатият човек в Ню Ричмънд, а сега най-малкият му син бе наследил всичко.

Такава е историята за онези от вас, които се интересуват, но аз не си мислех за тези неща. Влизането в магазина беше като избърсване с чиста кърпа на почернял от времето прозорец. Следата след минаването на кърпата все още беше мръсна, но стъклото под нея бе станало достатъчно прозрачно, за да ми разкрие спомени, загубени в тъмнината на миналото. Толкова усилия бях положил да не мисля за тези неща. Нито за ужаса накрая, нито за времето преди това. Миналото си е минало, особено когато става дума за лошото. Но не само лошото — добрите и лошите спомени нараняват по различен начин, но причиняват болка, нали?

Какво не бих дал в този момент да можех да се влача след Хена в магазин за обувки и да наблюдавам радостната ѝ възбуда, да забелязвам преценяващия ѝ поглед и разсеяното докосване на пръстите ѝ до обувките. Невъзможно, разбира се, но ми се прииска да сляза на 72-ри, да вляза в нашия апартамент, да разгледам оставените там дрехи, да ги докосна и да си спомня дните, когато са били купувани. Да се пренеса назад във всеки отделен ден и този път да не сумтя и да не се прозявам, да не си губя времето с „МаксУъркс“, а да бъда с нея и да съпреживявам всяка минута. Толкова минути, толкова часове, толкова дни… всички пропилени. За да дойде краят, след който тя повече никога нямаше да се върне. Никой не можеше да ми отнеме това време.

Някой изписка от възторг, аз вдигнах поглед към входа на магазина и видях Суедж да тича към мен. Трябваше ми известно време да я позная. Не помнех лицето ѝ някога да бе изглеждало така щастливо. А дрехите ѝ… те бяха просто различни. Нямаше ги моите парцалаци — сега беше облечена в тънка лятна рокля в деликатен, преливащ при всяко нейно помръдване десен. Изглеждаше едновременно и по-млада, и по-зряла — приличаше ми на мой познат, който никога не съм виждал. Зад нея идваше Ниърли с лукава усмивка и нов поглед в очите. Суедж се хвърли върху мен, прегърна ме силно, а аз вдигнах над рамото ѝ вежда към Ниърли, която само сви рамене.

— Този месец беше добър — късо обясни тя.