За подмяна

Без да сваля поглед от мен, Виналди направи знак към тъмнината зад себе си. Биячът, който ме беше обискирал, изникна оттам. Носеше нещо. С периферното си зрение долавях, че в клуба става нещо, но вниманието ми бе приковано към събитията тук.

Пред мен беше оставен нов кашон.

Скочих към него, но Джаз и друг от бандитите ме дръпнаха обратно на стола и този път натиснаха ръцете ми, за да ми попречат да стана.

— Какво има там, по дяволите? — изкрещях аз. — Ако е Джени или Дейвид, ще ви убия до един като гадни шибани кучета! — Джаз и колегата му сърдечно се разсмяха, защото аз не бях в положение да причиня никому нищо.

Секунда по-късно атмосферата рязко се промени. Виналди странно ме изгледа:

— Какви ги говориш?

— Не се шегувам, Виналди — ако е Дейвид или Джени, смятай се за покойник. — Раптът в главата ми най-сетне се бе изчистил, така че вече напълно осъзнавах смъртта на Нанюн и просто не можех да се овладея. — Каквото и да ми коства, ти си мъртъв!

Виналди се намръщи още по-силно.

— Нищо не знам нито за Дейвид, нито за Джени. Номера ли се опитваш да ми въртиш, Рендал?

Изгледах го без грам представа какво означава всичко това.

Поех дълбоко въздух и попитах:

— Какво има в кашона?

— Някой, с когото си бил видян да разговаряш вчера. — Виналди кимна на бияча да отвори кашона. Видях какво има в него още преди да го наклони към мен и облекчението ми нямаше граници.

Беше онзи от „Минимарт“-а.

— Донесоха ни го само преди час. Това е причината, за да те приберем, Рендал. Идваш тук, нахълтваш в дома ми, причиняваш ми неприятности, но аз въпреки всичко си казах: „Да го пуснем това момче, а?“ После ми донасят това и вече се наложи да преосмислям.

— Джони — казах му, — изслушай ме. Вярно, бях в магазина на този тип и той ме позна. Но това беше всичко. Не съм взривявал магазина му, още по-малко съм му рязал главата. Имам си достатъчно проблеми и без него — тогава само исках да се махна от града колкото се може по-бързо. Но ето че преди час и на нас ни донесоха в бара на Хауи точно същия кашон, само че с главата на моя приятелка.

— На кого ги разправяш тези? — обади се Джаз. — Шефе, защо не ме оставиш да пречукам този нещастник? Ще го направя толкова бавно, колкото кажеш.

Виналди махна на Джаз да се дръпне и внимателно ме погледна. Някъде в дъното на стаята се разнесе сигнала на бийпър, но никой не му обърна внимание. Хвърлих поглед към тълпата от другата страна на стената, трескаво разсъждавайки с какво бих могъл да го убедя. Нещо там привлече погледа ми, но изчезна, докато се вгледам. Мислите ми бясно се завъртяха, опитвайки се да вместят събитията в някаква рамка. Напразно.

— Нещо става — бързо изрекох аз, без да преставам да мисля. — Някой уби Мал, може би търсейки мен, а може би не. Но и той е бил тяхна цел, заради някои от убийствата, които е разследвал. Снощи дойдох при теб, защото мислех, че са твоя работа или най-малкото си платил някому да ги похарчат.

— Казах ти вече, нещастник, че не убивам жени, освен при много особени обстоятелства.

— Но някой го е направил, а онези две жени са били свързани с теб, нали така? Не знам, може би същото се отнася и до останалите три. Точно както и убитите ти момчета — всички те по един или друг начин имат отношение все към теб. Но същият човек е убил и Нанюн.

Виналди се канеше да ме попита коя е тази Нанюн, когато бийпърът настойчиво иззвъня отново, този път сякаш по-настоятелно. Той гневно се обърна:

— Боже господи, там сте четирима — не може ли един от вас да се обади? — После пак се обърна към мен и аз съвсем ясно видях как достойният му за уважение интелект обработва казаното от мен. Кой знае, може би щеше да намери отговора. Надявах се да е в състояние. Може би дори щеше да го сподели с мен. — Та кой…

Някакво изшумоляване. Не го чух, по-скоро го усетих. В мозъка си, точно както в асансьора. Вратът ми изстина, извърнах глава, за да погледна през огледалната стена, и неочаквано за себе си се досетих какво бях видял с периферното си зрение преди малко.

— Той е тук — казах аз.

— Шефе — извика момчето при невидимото писалище. — Някой отвън се е разбеснял. — Имах време за още само миг deja vu9 и после небето се срина връз главите ни. Джаз и останалите с ругатни се хвърлиха към пистолетите си.

— Кой е тук? — попита объркан Виналди, но аз нямах време да му отговоря, защото вратата се отвори и простият му въпрос получи възможно най-изчерпателния отговор.

Мъжът със сините лампички в главата.

Той спокойно затвори вратата и стреля. Джаз бе отхвърлен назад от попадение в ръката. Останалите гардове забравиха всичкото си специално обучение и се втренчиха в мъжа, хипнотизирани от мигащите сини светлинки.

— Здрасти, Джони — подметна мъжагата, насочвайки пистолета си към Виналди. — Добре изглеждаш. Помниш ли ме?

Може би за пръв път в целия си живот Виналди напълно бе загубил дар слово. Той изгледа мъжа със свъсени вежди, явно без да усеща петното на лазерния прицел върху челото си.