За подмяна

— Разбира се. Имам само една кушетка, но…

— Не! — изкрещя Суедж. — Никъде не отивам. Идвам с теб. Искам да намерим Дейвид и другите. Омръзна ми да ме оставяш по разни места. Ти никога не си се държал така. Винаги беше до мен, а сега изобщо не те виждам.

64. 65.

— Кой е адресът?

— 66/2003 — ъгъла на „Тайсън“ и „Стоунс“.

— Добре, ще се видим по-късно — казах аз, изчаках вратата зад нея да се разтвори и забих пръст в един бутон. — Стой си вкъщи.

Ниърли излезе и аз тласнах Суедж след нея. Тя залитна навън и се обърна към мен в момента, когато вратата започна да се затваря. Лицето ѝ беше като буреносен облак.

Останах сам вътре с лице към вратата, а асансьорът се устреми към 135-и. Опитвах се да не мисля за гората, но не ми се удаваше. Никога преди не се бях пренасял в Междината. Двете секунди, прекарани там, бяха концентрирали в себе си всичко, което се бях опитал да забравя завинаги. Не исках да мисля и за Нанюн, както и за факта, че имаше нещо не наред с главата ѝ освен че бе отделена от тялото.

Например… „неуточнени поражения на лицето“.

Моментното ми състояние не позволяваше да преценя как това променя нещата, макар да бе напълно ясно, че променя всичко из корен. Не знаех къде да търся… синеглавия и някакво вътрешно чувство ми казваше да не се опитвам да го намеря. Междувременно някой друг искаше да намери мен. Бях блъснал Суедж навън, защото импулсивно бях решил да му спестя главоболията като сам го намеря.

Глава 9

Клуб „Мръсник“ можеше да се оприличи на експлозия от тръшкащи се копелдаци, затворени в прилична на обор сграда в центъра на етаж, предназначен за увеселения. Невъзможно бе да натикаш някого вътре, без предварително да си го пресовал до размерите на грахово зърно, и по тази причина подозирам, че когато аз се вмъкнах вътре, някой от другата страна бе изскочил като тапа през прозореца. Масивни тонколони в основата на всяка стена излъчваха могъщ грохот, който се смесваше с какофоничния рев на тълпа от петстотин души. Музиката бе в стил „предиктивен транс“ — ноти и думи, създавани и смесвани в реално време от редицата компютри до далечната стена. Алгоритмите, генериращи текстовете, бяха настроени да го правят, наподобявайки ефекта от различни релаксиращи наркотици, така че колкото повече слушаш, толкова по-лесно можеш да се досетиш какви ще бъдат следващите думи.

Пробих си как да е път с рамо към бара, подпиран от двете страни от умни млади създания. Опашката на бара не беше много дълга, може би защото почти всички тук се бяха нагълтали с някой от „наркотиците на щастието“. Вече умиращите пипалца на рапта, който аз бях взел, все още докосваха периодично различни ъгълчета на мозъка ми и по тази причина не се чувствах особено добре сред блестящи очи и сластни въздишки. Мрачно осъзнавах, че имам нужда от още рапт, но не бива да си го позволявам. С всички сили се опитвах да забравя за момент за резервните. Знаех, че трябва да ги намеря съвсем скоро. Нищо не се бе променило, включително фактът, че нямах представа откъде да започна. Честно казано, не се чувствах в най-добрата си форма, но по-лошото бе, че нямах никакви надежди някога да се почувствам по-добре.

Горилата зад бара ме изгледа безстрастно, изчаквайки ме да проговоря пръв.

— Джони дойде ли? — попитах аз, стараейки се да изглеждам корав пич.

— Кой иска да знае? — попита мъжът. Той се стараеше повече и от мен да изглежда мъжага, но успяваше само да заприлича на лайно в жилетка.

— Очевидно аз, нещастник — отговорих му, без да се впечатлявам. — Щях ли да те питам иначе? Та дойде ли вече, или още не е?

Огромни лапи се вкопчиха в ръцете ми. От двете ми страни стояха биячи на Виналди, а два остри предмета, забити в гърба ми, подсказваха, че са въоръжени. Барманът доволно се ухили.

— Ами че той те чака — съобщи ми ненужно копелето.

Двама типове ме прекараха през тълпата към стъклената стена на отсрещната страна на клуба. Стъклото беше хромирано, за да отразява само телесни цветове, така че в него играеше плетеница от безтелесни ръце и глави. Когато приближихме, в единия край се отвори врата, разкривайки, че става дума за еднопосочно огледало. Блъснаха ме най-безцеремонно в тъмния отвор и пространството зад него.

Качихме се по късо стълбище и се озовахме в голяма стая, разположена по протежение на огледалната стена. Дивани, лавици за книги, професионална аудио-визуална система, зелени и червени светлинки на течнокристални индикатори, блещукащи в полумрака, от който изплува Джаз Гарсия, сграбчи ме за гърлото и ме дръпна напред.

— Внимателно — чу се глас. — Искам да чуя обясненията му, преди да ти позволя да префасонираш характерните черти на тялото му. Повярвай, няма да чакаш дълго.

Гарсия ми стовари един юмрук в лицето, вероятно за да осигури сътрудничеството ми и за да ми даде да разбера как точно стоят нещата. После слабо разхлаби хватката на другата си ръка, ловко ме завъртя и докато се наканя да оценя техниката му, се озовах седнал в дълбоко кресло, поставено да гледа към стената.