За подмяна

— Натисни някой бутон — прошепнах аз, без да свалям пистолета си, насочен към главата на моя противник. Чух щракване зад гърба си, но се задържах още малко и едва в последния момент рязко отстъпих назад. Направих го наистина в последната частица от секундата — вратите бързо се затвориха, като едва не ми защипаха ръцете. Успях само да видя отворената уста на онзи и глупавата му физиономия.

Не особено хитър трик, но от друга страна, и той не беше особено умен.

Частично удовлетворен все пак, аз се обърнах и видях, че се намирам в гора. Осветлението на асансьора необяснимо се концентрира, после отново се разми до степен на бледосинкаво сияние, едва видимо през дърветата. Беше хладно и неприятно влажно, сякаш се бях облякъл в прекалено много дрехи по време на снежна буря.

„Не — помислих си с детински ужас. — Не е възможно да съм тук, не пак! Това не може да бъде!“

Гората обаче се простираше във всички посоки — студена, зловонна и отвратително влажна. Сиянието в далечината определено не бе надежден ориентир — то ту се появяваше, ту изчезваше. Корите на дърветата оставяха впечатлението, че са образувани от стичащи се надолу и застинали вертикални струи, а набраздените им повърхности се търкаха една в друга с гадно лепкав съскащ звук. А може би този звук идваше от движението на потта по собствената ми кожа, лазеща като новообразувана кора от малки течни същества. Наоколо не се виждаше никой и аз тежко преглътнах. Чувствах се, сякаш пропадам към центъра на земята. Бях отрязан, бойната ми част бе избягала през дърветата, сражавайки се по единствения известен ѝ начин: на бегом, виейки в ням ужас, замисляйки се за съдбата ми не повече от секунда, приемайки ме за поредния изчезнал по време на бойни действия. Свалих поглед към изшумоляването под краката ми и видях лица сред окапалите листа — огромни ухилени усти около мен и точно тогава…

Озовах се обратно в носещия се със свистене през етажите асансьор. Кабината бе ярко осветена, остъклена, съвсем реална — асансьор. Ниърли ме гледаше със съмнение.

— Добре ли си, момчето ми? — попита тя. Май продължаваше да ме приема на майтап.

— Не знам — изграчих аз и се огледах, за да се убедя, че наистина всичко е наред.

— Преди секунда ми се стори малко не на себе си. Бих ти предложила да смръкнеш редичка кока, но ти май и така изглеждаш достатъчно особено.

— Спомен — опитах се да ѝ обясня и потръпнах. Един от най-живите, които бях имал. Бръкнах за цигара, запалих я с треперещи пръсти и дръпнах дълбоко, опитвайки се да напомпя колкото може повече дим в дробовете си. Наистина се чувствах ужасно. Суедж ме наблюдаваше някак странно.

— Пушенето в експресен асансьор е забранено — обади се гласът на дроид и Ниърли престорено извъртя очи към тавана.

— Я се шибай — посъветвах го аз и отново всмукнах дълбоко. Щях да изпуша тази цигара, та ако ще и да ме умореше. Асансьорът закова между етажите.

— Няма да мръднем оттук, докато не я изгасиш — осъдително съобщи гласът. — Цигарите причиняват смърт — болести и смърт. Освен това миришат.

— Че какво ти пука на теб? — попита Ниърли и на свой ред запали, явно напук. — Нали нямаш дробове?

— Не, но следващите пътници в този асансьор имат, особено онези от по-горните етажи. Моля, незабавно изгасете всички цигари!

— Къде се намират когнитивните8 ти центрове? — осведомих се аз и с все още подгъващи се пръсти заредих патрон в цевта. — И може ли асансьорът да функционира без тях?

— Да, може — отговори асансьорът с нотка на удивление. — Намирам се зад червения панел отдясно на теб. Защо питаш?

— Защото — обясних му аз, — ако не си затвориш шибаната уста, ще те пръсна на парчета и ще прекарам останалата част от престоя си тук, пушейки с наслаждение. Мога дори да запаля пура. — За да подчертая сериозността на намерението си, вдигнах пистолета в изпънатата си ръка и го насочих в панела, който така услужливо ми беше посочил. — Един безплатен съвет за в бъдеще: помисли, преди да отговаряш искрено на въпроси.

Настъпи кратка пауза, после дроидът отново се обади:

— Полезен съвет и за да се отблагодаря, ще ви разреша да продължите пътуването си според първоначалната заявка. Моля, изчакайте. — Разнесе се леко бучене и асансьорът отново тръгна. — Но ще ви кажа, че се държите невъзпитано.

Изсмях се — късо неуверено излайване, което нямаше нищо общо е веселието. За пръв път от трийсет години някой ми казваше, че съм „невъзпитан“. Обърнах се към Суедж и Ниърли и ги видях да се оглеждат от глава до пети. Суедж по принцип изглежда като ветеран войник, минал през безброй ръкопашни схватки. Осъзнах, че за нея Ниърли е първото същество от женски пол, което не е резерва и което има възможност да разгледа отблизо. Не долових нищо повече от любопитство в това взаимно оглеждане.

— Кой етаж натисна? — попитах аз, колкото да разчупя неловката тишина.

— Шейсет и шести отговори ми тя. — Живея там. Стига ми толкова тази нощ. Прибирам се у дома.

— А ние къде отиваме? — Суедж ме гледаше с твърд поглед. Индикаторът показваше, че наближаваме 40-и етаж.

Обърнах се към Ниърли:

— Може ли Суедж да дойде с теб?