Читаем За подмяна полностью

Взех асансьора до 8-и и с клатушкане поех по гъмжащата от нормални хора главна улица. Мозъкът ми беше застинал в перфектен баланс между желанието и нежеланието да направя дори малка крачка към това да реша как да постъпя по отношение на каквото и да било. Така е с рапта: отнася те точно по средата между многото съществуващи възможности, в мястото, където всичко и нищо няма значение и където можеш удобно да се скриеш. Озовеш ли се там, сгушен и мъртъв, никога няма да поискаш да си тръгнеш. Подминах двойка звучно целуващи се младежи. Звукът хвърляше жълти искри върху общия мръсножълт фон. Чувах някакъв разговор на миля от мен, а може би мозъкът ми си го измисляше и недоволно мърмореше на себе си. Разговорът в никакъв случай не беше интересен, но това следваше да се очаква. Усещах и смътен страх от нещо неконкретно, но и това беше в реда на нещата. Не възразявам срещу мъничко страх — моят стар приятел.

Бях на един-два завоя от Хауи, когато изведнъж установих, че стоя клекнал до стената на една сграда, без никакъв спомен как съм се озовал там. Вдигнах поглед и видях минаващите да ме гледат леко развеселени. Поех дълбоко въздух с треперещи гърди и осъзнах, че държа ръката си в джоба и стискам пистолета. Това може би трябваше да ме успокои, да ме увери, че по някакво чудо още не съм загубил старите си рефлекси. Не стана така. По-скоро се почувствах крайно зле. Улицата край мен престана да съществува и без да мисля, плъзнах гръб надолу по стената. Сърцето ми тежко заби, по челото и врата ми изби незнайно от къде появила се пот. Зеленината по тавана се помръдна в синхрон и през нея се откри тъмно небе с периферия, обхваната от горещи течни оранжеви пламъци. Чувах нещо… далечни викове, сирена… но ми трябваше известно време да схвана, че шумът идва от вътрешността на главата ми. И тогава се усетих, че си повтарям изречение — нещо за скокове от стената и някаква планина.

Изправих се разтреперан — изглежда, раптът съвсем не бе толкова слаб, колкото ми се бе сторило в началото — и тръгнах да търся бира, за да се успокоя. Забелязах; че съм гладен, и си спомних, че не съм ял от два дни. Останалата част от пътя прекарах в анализирането на седемнайсетте възможни начина да се приготви сандвич, като се изхожда от три комплекса променливи: подправките, относителните количества маруля, туршия, домати и лук, и броя подложки — не повече от три. Когато се добрах до Хауи, имах желанието да си ги поръчам всичките.

Хауи седеше на бара, съзерцаваше посетителите с благ поглед и слушаше с едно ухо оркестъра в ъгъла. За разлика от досега, този път бе претъпкано. Стори ми се, че цяла вечност си пробивам път през горещата шумна хорска тълпа, без да изпускам от поглед Хауи. Пред него имаше голямо парче кашкавал и буркан с нарязани на ситно мариновани чушки и той режеше резенчета от кашкавала и слагаше върху тях по лъжичка чушчици. След всяка маневра ловко пъхаше резултата в устата си и без забавяне започваше операцията отначало. Правеше го бързо и умело, сякаш се състезаваше с невидим за мен съперник, и методичността му просто ме побъркваше.

Когато стигнах до бара, той ме погледна и попита:

— Купи ли вече камиона?

— Не — търпеливо отговорих аз и направих знак на бармана да донесе бира.

— Знаех си — отбеляза той с пълна уста. — И престани да отбягваш погледа ми, видях зениците ти още като влезе. Е, добре завърнал се, Джек. Искаш ли още?

— Не. — Тази дума започваше да ми се нрави все повече. Изглеждаше напълно достатъчна да опише всичките ми настоящи нужди. Готвех се да отпия мощна глътка от бирата си, когато долната ми челюст провисна. — Ти какво правиш тук?

Въпросът ми беше отправен към жената, която седеше зад Хауи. Роклята ѝ бе червена вместо синя, но иначе си бе облечена точно както я бях видял предишния път. Това бе жената, на която се бях натъкнал в женската тоалетна при първото ми влизане в Ню Ричмънд. Познах я може би само защото правеше същото, което бе правила и при онази среща — оправяше си линията на червилото. Поради тази причина ми отговори Хауи:

— Това е Ниърли — обясни той. — Моя служителка.

Не се поинтересувах какви по-точно са ѝ задълженията. Спомних тогавашния си извод. Тя вдигна поглед, намигна ми и едва доловимото проблясване в дъното на дясното ѝ око потвърди предположението ми. Но също ми припомни колко красива ми се бе сторила тогава. Не бях сбъркал — и сега я намирах за красива.

— Здрасти — казах аз и Хауи се изсмя.

— Е, Джек няма да те омае с разговори — каза той, поклати глава, след което ненадейно извади нещо от джоба си и го плесна на бара. — Нито пък е един от доверените ми доставчици.

Взех предмета и го разгледах. Беше RAM-чипът, който му бях продал вчера. При сегашното ми състояние изглеждаше доста по-различен. Струваше ми се, че различавам движещите се под чистия перспекс потоци данни — единици и нули, скачащи напред-назад.

— Какво му има? — недоумяващо попитах аз.

— Вероятно нищо. Само дето не е памет.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Одиночка. Акванавт
Одиночка. Акванавт

Что делать, если вдруг обнаруживается, что ты неизлечимо болен и тебе осталось всего ничего? Вопрос серьезный, ответ неоднозначный. Кто-то сложит руки, и болезнь изъест его куда раньше срока, назначенного врачами. Кто-то вцепится в жизнь и будет бороться до последнего. Но любой из них вцепится в реальную надежду выжить, даже если для этого придется отправиться к звездам. И нужна тут сущая малость – поверить в это.Сергей Пошнагов, наш современник, поверил. И вот теперь он акванавт на далекой планете Океании. Добыча ресурсов, схватки с пиратами и хищниками, интриги, противостояние криминалу, работа на службу безопасности. Да, весело ему теперь приходится, ничего не скажешь. Но кто скажет, что второй шанс на жизнь этого не стоит?

Константин Георгиевич Калбазов , Константин Георгиевич Калбазов (Калбанов) , Константин Георгиевич Калбанов

Фантастика / Космическая фантастика / Научная Фантастика / Попаданцы