За подмяна

— Да. И още много. — За момент се изкуших да му разкажа някои неща, бях на ръба да изкажа мнението си за живота, такъв, какъвто го виждах. Нямах приятели, тъй като непрестанно се местехме от едно място на друго, понеже баща ми вечно търсеше работа. Бяхме опознали по неволя по-голямата част от Вирджиния и нямаше никакви изгледи за подобрение. Не че баща ми беше ленив — точно обратното. Един от любимите му девизи, които ни бе омръзнало да слушаме, бе, че мъж без работа трябва да бъде хвърлен за храна на животните. Той вечно нещо майстореше, но без ясна цел, без никаква радост, без някакво вътрешно чувство, освен бавно разяждащата го омраза към всичко около него. В редките случаи, когато седнеше, без да прави нищо, се виждаше, че ръцете му треперят, сякаш цялото му тяло вибрира от изгарящата го нужда да унищожи нещо. Намереше ли работа, това обикновено продължаваше около седмица, преди бушонът му да гръмне и той да се озове изхвърлен на улицата, защото се е скарал с някого или е станал непоносим за всички. От време на време си позволявахме скромно да отпразнуваме задържането ни за повече от няколко дни в някое градче. Майка ми не пропускаше да се възползва от редките поводи за радост — вярваше, че по този начин може да ги удължи. Тя сготвяше нещо специално за вечеря и когато седнехме на масата, до всяка чиния имаше малко подаръче, старателно избрано от магазините за употребявани вещи. Мразех тези празнувания, заради лъжата, която винаги прозираше зад тях, заради начина, по който те замазваха любовта ѝ към нас с друго чувство — на безсмисленост и обреченост. Дори когато разопаковах поредния нов молив или красиво оцветена кутия, в главата ми нахлуваха спомени за предишните, които бях получил. Майка се разшетваше из града, разучаваше всичко за местните училища и… след две седмици мече бяхме в следващия град.

Запознавах се с други деца, ставахме приятели за някой и друг ден, не повече от седмица-две, и толкова. Майка разговаряше с мен, сякаш бях дете, може би защото единствено вкопчването в тази вяра ѝ даваше основание да иска да живее. Душата ѝ жадуваше за отдушник, но родителите ѝ, при които отсядахме при тези екскурзии до морето, никак не обичаха да говорят за своя зет.

Аз обаче нищо не казах на стареца и вместо това замълчах с плувнали в сълзи очи. Язовирната стена в съзнанието ми беше станала вече доста здрава. Струваше ми се предателство да я разруша сега. Исках да съм щастлив като всички, но вярвах, че ако говоря каквото ми е на езика, това означава да загубя достойнството си завинаги.

— Не е прав — неочаквано проговори човекът. — Бърка много сериозно. — Секна ми дъхът от изненадата да чуя тези думи в устата на друг човек, и то възрастен — думи, в които вярвах от цялото си сърце. Изтрих очите си и запазих мълчание. — Когато пораснеш, някои неща няма да ти се струват толкова важни — продължи той, гледайки с благ поглед летовниците по плажа. — Само допреди няколко години аз имах много стремежи. Днес почти не мога да си спомня какви са били. Е, аз съм стар, вече съм с единия крак в гроба, така че има ли значение какви ги говоря? — Притеснено се размърдах и той се засмя. — А ти, момчето ми, какво ще правиш като пораснеш?

— Ще си намеря работа — казах аз и той кимна. Може би знаеше какво имам предвид, а може би не.

— Ами сладоледа?

— Ще ям какъвто поискам — твърдо и напълно сериозно изрекох аз. — Всеки ден и от всеки вид в големи фунийки с ядки и със сироп. — Той започна искрено да се смее, но спря като видя огъня в очите ми. — Така ще бъде!

— Надявам се да го направиш — каза той. — Наистина се надявам да го постигнеш. Когато бях на твоята възраст, аз пък обичах карамелизирани ябълки. Ти обичаш ли ги? — Погледна ме с леко повдигнати вежди, но аз не знаех. Бях виждал такива, но никога не ги бях опитвал. — О, те наистина са хубави. Не знам, може би са дори по-вкусни от сладоледа, но честно ще призная, че е трудно да се каже. Мама не пропускаше да ме заведе на панаир, когато той дойдеше в нашия град, и аз винаги получавах по една ябълка. Бяха твърди и ме беше страх да не си счупя зъбите. — Усмихнах се, той се ухили и неочаквано за себе си видях зад сбръчканата му хартиена кожа едно момче на моята възраст, готово да побегне и да се заиграе.

— Зъбите не се чупят — възразих все пак аз. — Те са по-твърди от камък.

— Може и да си прав, но аз тогава не го знаех. Както и да е, растях и бях сигурен, че ще ям по една карамелизирана ябълка всеки ден, че ще стоя до късно всяка вечер и ще гледам телевизия, докато очите ми не станат квадратни, и че никому няма да позволя да ми се бърка. Мислех си че това е животът.

Замълчах. Усещах, че следват лошите новини, че предстои разкриването на истина, която не искам да чувам. Майка ми все още беше до скалата. Късното следобедно слънце хвърляше дълги сенки, които бързо пълзяха към нея.

— И какво стана? — не издържах аз накрая.

— Пораснах — обясни той и като че ли нямаше особено желание да се разпростира върху същността на този факт.

— И? Какво?

Старецът беше зареял погледа си надалеч.