За подмяна

— Едно време живеех тук, в самия край — отговорих аз и запалих цигара.

Момчето недоумяващо ме изгледа.

— Защо? Тук наистина е страшно.

— Тогава не беше — казах му, но се замислих, че кварталът, в който навремето бях израсъл, сега наистина се бе превърнал в място, което можеше да постави момчешката смелост на изпитание. Направих усилие да се усмихна. — Значи децата идват тук, за да докажат, че не ги е страх, така ли?

— Не — каза то, — само аз. Баща ми… баща ми мисли, че мъжете трябва да са смели. Той не вярва, че аз съм смел, защото другите момчета все ме бият в училище.

— Знае ли, че идваш насам? — Момчето поклати отрицателно глава и аз пак се усмихнах. — Не му казвай. Запази го в тайна и така винаги ще знаеш за себе си нещо, за което той и не подозира. А след като той не знае всичко за теб, значи не може да бъде прав във всичко, което ти казва, нали така?

Момчето се замисли над думите ми, схвана логиката в тях и също ми се усмихна.

— Знаеш ли, тук наистина има духове — каза то с ентусиазъм. — Когато едно време тук живеели хора — преди две години, — понякога виждали един малък човек да ходи из коридорите. Ти вярваш ли в духове?

— Да — казах му и почувствах как вратът ми изстива.

— Има и още някой, който понякога идва тук. Не знам кой е. Аз се крия. Мъж, ама не толкова висок, колкото си ти. Отива до края и остава там известно време. След това си тръгва. — Изведнъж, с импулсивността на малките деца, то скочи на крака и каза: — Трябва да си вървя.

Мина покрай мен и ми подаде ръка. Раздрусах я развеселен. Миг по-късно вече го нямаше. Изтича в коридора и след малко топуркането на крачетата му заглъхна в далечината. Когато излязох от апартамента, от него нямаше и следа.

Отидох до края на коридора. Сърцето ми биеше бавно и силно. Погледнах вратата отляво. Беше затворена. От двете ѝ страни видях единствените сандъчета за цветя в тази част на етажа. Растенията, чиито имена без никакъв успех ми бяха набивани в главата години наред, отдавна бяха изсъхнали, просто се бяха стрили на прах до самата почва. Протегнах ръка и докоснах вратата до ключалката, там, където дървото, макар да беше напукано, все още изглеждаше ново, сякаш недокоснато от времето. Хванах дръжката и я натиснах.

Апартаментът беше тъмен, мракът бе по-гъст от онзи, който преди малко бях напуснал. Отдясно беше кухнята. Потърсих с ръка ключа в тъмнината, намерих го, щракнах го, но естествено не се случи нищо. На слабата светлина, проникваща през малкото квадратно прозорче в самия край, видях, че в кухнята все още има вещи. Тенджери до умивалника, три чинии до печката, ножове по плота и на пода. Натюрморт и тишина. Извърнах се, преди да съм забелязал повече подробности.

Останах за малко в банята, загледан в отражението си в огледалото. Тук беше почти непрогледно тъмно, но аз бях доволен. Не исках да виждам колко много или колко малко съм се променил.

Дневната. Лавици от едната страна: книги за готвене и градинарство, натрупани до евтини романи с меки корици и учебници по съдебна медицина. Другата стена, представляваща почти изцяло прозорец, беше нашата гордост. Можехме да живеем и няколко етажа по-високо, но предпочетохме да останем на 72-ри, защото само тук можехме да си позволим да наемем външен апартамент. Харесваше ми да си мисля, че Анжела ще може да вижда нещо повече от Ню Ричмънд, а в ясен ден погледът ѝ ще стига до планините. Само че тази нощ ми беше трудно да различа дори облаците навън, защото стъклото на прозореца — както впрочем повечето стени и мокетът — беше изплескано със засъхналата кръв на моята съпруга и моята дъщеря.

Не влязох в спалнята. Опрях гръб в стената и бавно се плъзнах надолу. Седнах и обхванах коленете си с ръце.

Бях се прибрал в девет, както обикновено закъснявайки за вечеря. И пак както обикновено, макар и в тези ужасни последни дни, Хена бе сготвила и в кухнята миришеше на нещо вкусно. Натъпкан с рапт до козирката, бях нахълтал в апартамента и бях възприел миризмата като цвят — необичаен тъмночервен нюанс. На всичко отгоре бях пиян и се бях отбил, решен да не се бавя повече от десетина минути, макар Хена да не знаеше за намерението ми. Случаят Виналди най-сетне се бе помръднал от мъртвата точка и възнамерявах да се върна на работа веднага щом изпълнех възможно най-формално задълженията си на съпруг и баща, както бях започнал да правя напоследък.

В апартамента беше тихо, което ме изненада. В девет беше любимата програма на Анжела — някакъв анимационен сериал за глупава котка. Въпреки ступора, в който се намирах, тишината ме накара да поспра за няколко секунди, преди да вляза намръщен в дневната.

В първия момент си помислих, че раптът е освободил цялата си сила в мозъка ми точно сега и че червената миризма от кухнята е проникнала в стаята, заливайки всичко. В следващия разбрах, че не е така, и изкрещях толкова силно, че гърлото ми се оказа неспособно да изтръгне звук.