За подмяна

— Че какво ме интересува какво се говори долу?

— Какво наистина? — свих аз рамене и отворих вратичката. Погледнах назад за момент. Беше като жива картина: бандит, заобиколен от човешки… аксесоари. Двамата типове при масата се споглеждаха. Хората му отлично разбираха за какво говоря. Техният бос — също. Бях извървял половината път по пътеката, когато той извика зад гърба ми:

— Рендал! Миналото си е минало, ясно ли ти е? — Гласът отекна над грижливо окосените морави. — С него е свършено веднъж и завинаги!

Стигнах до портата, без повече да се обръщам. Нямаше смисъл: Виналди бе интелигентен мъж. Той прекрасно разбираше, че това е невъзможно.

Слязох на 72-ри с треперещи крака, но просто трябваше да го направя. Юмрукът ми още бе изтръпнал от дискусията с окото на полицая при асансьора, но петдесетте долара бяха обратно в джоба ми, правейки компания на пистолета. Чувствах се като че ли пропадах по спирала, без надежда някога да изпълзя нагоре. Беше същото като вечер след много бири, когато, от една страна, разбираш, че вече няма спиране, а от друга, знаеш, че онова, което ти предстои, е още по-лошо. Мисълта да купувам камион ми изглеждаше все по и по-смехотворна и вече ми се струваше, че идеята е била абсурдна още в самото начало.

72-ри беше жалка картина. Но той никога не е бил ослепителен. Беше си обикновено предградие, разпределено в множество коридори. В миналото тук бе имало хотели от веригата средна класа на „Мегамол“ и няколко малки магазина, но в останалата си част представляваше място за живеене. По времето, когато бях живял тук, хората все още се стараеха и се преструваха, че им е все едно дали живеят под или над стотния етаж. Това бе квартал на нископлатени служители: малко полицаи, малко старци бохеми и дори двама-трима учители. Нямаше градини, но сандъчетата до входните врати бяха засадени с борещи се за светлина цветя. Понякога — стига да успееш да забравиш, че не си на открито — не бе изключено да ти се стори, че се разхождаш през пролетта из тучни морави.

Е, вече не беше така. Излязох от асансьора и спрях, загледан в дългия коридор точно пред мен. Навремето един апартамент отляво изгоря. Сега изглеждаше като обитаем отново, но макар някой да се бе постарал да го позакърпи, пораженията още личаха. Мокетът беше с пет години по-мръсен, боята по стените изглеждаше като че ли по тях се бяха изпикали поне хиляда пияници, насмукали се с най-невероятни бълвочи. Повечето лампи по тавана все още светеха, но с някакво напрегнато съскане, като че ли си запазваха правото всеки момент да се откажат от непосилната си задача. Не се виждаха никакви сандъчета с цветя.

Подминах врати, зад които може би все още имаше хора, които познавах. Не почуках на нито една. Не знаех кое би било по-лошото: да открия, че всички са напуснали, или че още са тук. Завих в познатия страничен коридор, извеждащ до периферията. Макар и второстепенни, тези коридори бяха широки почти колкото главния и точно в това бе тайната на този етаж да изглежда така просторен. Сега обаче ми изглеждаше пуст.

Забелязвах някои промени, но нищо съществено, преди да завия на 31-ви и 5-и. Колкото по-надалеч отивах по 31-ви, толкова по-зле ставаше. Тук вече светеше само по една лампа на всеки три, при това с потрепваща призрачна светлина, от която коридорът не ставаше по-приветлив. С наближаване на периферията на етажа се увеличаваше броят отворени врати, които подминавах. Апартаментите зад тях бяха празни, мебелировката — отдавна изнесена. Самият живот се бе изнесъл от 72-ри етаж, а този ъгъл изглеждаше напълно забравен. И не защото бе по-занемарен, напротив — съвсем необяснимо той ми се струваше по-запазен от местата, все още обитавани на този етаж. Не се забелязваха и следи от вандализъм — просто тук вече не живееше никой.

На стотина крачки преди края осветлението на тавана се бе предало окончателно. Виждах накъде отивам само благодарение на слабата лунна светлина, проникваща през напукания прозорец във външната стена. Някаква буца в гърлото ми се надигна застрашително, а космите на тила ми настръхнаха. Чух едва доловим шум и се обърнах да погледна в отворената врата, покрай която минавах. Не видях никого, но ми се стори, че забелязвам да помръдват някакви сенки. Направих крачка навътре със сърце, готово да изхвръкне.

Едно изплашено момче се бе свило в тъмнината с широко отворени очи. Беше прилично облечено и не ми изглеждаше да е избягало от къщи. Някой бе вчесал косата му тази сутрин и се бе погрижил да е облечено в чисти дрехи, но от друга страна, то не трябваше да закъснява до толкова късно само навън.

— Моля те… — с треперещ глас каза то, — не ми прави нищо лошо.

— Няма — успокоих го аз. — Аз не причинявам зло на хората. — То ме погледна внимателно и като че ли се поотпусна. В стаята цареше почти непрогледен тъмносин мрак и то ми изглеждаше като купчина съзаклятничещи сенки, увенчани с малко, но интелигентно лице. — Какво правиш тук?

— Идвам понякога… да поседя. Искам да бъда смел. А ти защо си тук?