За подмяна

Анжела и половината Хена бяха в стаята. Анжела бе разчленена: всеки неин крайник бе отсечен от тялото ѝ и натрошен на ситно. Кожата на лицето ѝ беше одрана и беше залепена на екрана със засъхващата кръв. Първоначално не видях къде е главата ѝ. Торсът на жена ми беше поставен прав в любимото ѝ кресло, а вътрешностите ѝ се бяха изсипали от отсечения край. Долната ѝ половина беше на леглото в спалнята, положена с широко разтворени крака. Главата ѝ бе хвърлена в кошчето за боклук, заедно с тази на Анжела. Не можах да намеря очите на Анжела.

Видях тези неща и следващият ми спомен е от две седмици по-късно. Намерили ме в изоставен склад на 12-и етаж. Бил съм облечен все в същите дрехи и не съм успял да разпозная онази, която ме открила, въпреки че я познавах много добре. За това време бях успял да се превърна от умерено пристрастен към рапта наркоман в същество, чийто организъм не може да оцелее без него. Не ме бяха заподозрели в убийствата, но се бях простил с работата си. Последният факт ми беше абсолютно безразличен, понеже почти бях успял да забравя, че съм имал работа. Пет години по-късно продължавах да нямам ни най-малка представа какво се е случило с мен през това време и не желаех да знам, точно както не исках да мисля, че съм се оказал способен да се обърна и да изляза от апартамента си онази нощ, изоставяйки телата на двете най-любими за мен същества.

Знаех, че някъде в Ню Ричмънд има снимки — вероятно полароидни, — направени от убиеца като доказателство, че е свършил работата си, за да му бъде изплатен хонорарът. Вярвах, че току-що съм разговарял с човека, платил за тези снимки — същия, когото никой в полицията не искаше да арестува. Истинските тела отдавна бяха изнесени и унищожени, така че сега бяха останали само кървавите петна по пода, креслото и вероятно леглото.

Но всичко останало си беше тук, включително кръвта по прозореца и по екрана на телевизора. Седях, без да имам сили да помръдна, гледах безмълвно тези неща и се вслушвах напрегнато в тъмнината за… смеха на Анжела и въздишките на Хена. Не чувах нищо, така че след малко бръкнах в джоба си, извадих изгарящото кожата ми пликче и инжектирах съдържанието му в ръката си.

Втора част Междината

Глава 8

Денят все още е горещ, но на хоризонта започва да се заоблачава и тежката омара постепенно се уплътнява във видима въздушна маса. По плажната ивица вървят двойки и малобройни семейства със зачервени рамене и лица, някои нервни и оплакващи се, други — смълчани може би от гледката на морето и крякането на реещите се ниско над главите им чайки. Долу до самата вода един човек пие кола от заскрежена бутилка, чието стъкло проблясва под слънчевата светлина, когато той я надига за последната голяма глътка. Край него са скупчени наведени жени и деца и с неподвижен отсъстващ поглед събират миди и гладки камъчета из пясъка.

Бях оставен да седя на един камък, гневен след бурната кавга с майка ми. Исках сладолед, но тя бе казала, че няма да ми купи, а когато си само на седем, още не можеш да приемеш всяка истина като достатъчно основание за някакъв отказ. В самото начало на спора ни сладоледът още не бе в центъра на мислите ми, но с неговото развитие аз усещах все по-ясно хладината му в устата си, нежната крехкост на сладката фунийка и към края въображението ми работеше с такава сила, че забих пети в пясъка и зациврих, прекрасно разбирайки, че съм прекалено голям за точно този вид изнудване.

Майка ми обясни, че скоро ще ядем и това само ще ми убие апетита. Вече знаех какви усилия полага тя да опази и двама ни от простичкия факт, че нямаме пари. На нейно място баща ми направо би казал истината и дори би ми зашил един по врата, за да е сигурен, че ще я проумея, но в този момент го нямаше, понеже никога не излизаше с нас, когато отивахме до морето. Причината беше, от една страна, че не обичаше морето, а от друга — в това, че мразеше нас. Правеше го обаче най-вече с желанието да му се махнем от главата и да му дадем шанс да прекара поредния уикенд в мрачни размисли.

Беше три часа, до вечеря имаше маса време, така че аз се разкрещях, но тя просто продължи да върви без мен. Седнах — какво друго ми оставаше да направя? — проследих с поглед отдалечаването ѝ и в този момент един възрастен човек се приближи и се отпусна до мен на камъните. Беше облечен в кафеникави къси панталони и избледняла дънкова риза, а кожата по ръцете и краката му беше бледа и покрита с лунички и старчески петна. Косата му бе сива, ниско подстригана и вчесана, а лицето му имаше текстурата на топка амбалажна хартия, първо смачкана, след това разгладена без особено старание. Старецът не пророни нито дума, постоя така и ме погледна.