За подмяна

Изгледах го на свой ред най-безцеремонно. Изобщо не ме беше страх от него. Тогава си въобразявах, че знам колко лоши могат да станат нещата и че светът няма с какво чак толкова да ме изненада. След като можех да се спасявам от баща ми, тази мумия не беше в състояние да ми направи нищо. Дори чаках само да опита, да посмее да ми каже нещо, за да му изкрещя и да го сащисам. Бях на възраст, когато, образно казано, резервоарът вече се пълни. И понякога жадува за канал, в който да се отприщи, и за град, който да наводни.

Но човекът отмести поглед от мен, загледа се в морето и аз си помислих, че това е всичко. Майка ми вече беше стигнала до другия край на заливчето и седеше, опряла гръб в каменната стена, издигаща се едва ли не от самото море. Знаех, че спорът ни не е приключил и че няма да бъде забравен леко. Майка ми правеше за мен всичко по силите си, но и двамата с нея имахме по къс желязо в сърцата си, а това правеше отстъплението почти немислимо. Осъзнах с окончателно развалено настроение, че денят е безвъзвратно провален и следователно довечера ще се приберем у дома. Край на Флорида и на морето, хайде обратно във Вирджиния.

— Поуспокои ли се?

Във всяко детство настъпва момент, когато големите престават да те глезят и да ти угаждат и изчакват да видят как точно смяташ да изпълниш фалшивите си закани. Това е моментът, когато си принуден да разбереш, че изобщо не си уникален на този свят и че никого не можеш да заблудиш. Още не бях порасъл толкова. Когато старецът проговори, аз го погледнах с любопитство. Напълно разбираемо: за пръв път в живота ми някой се обръщаше към мен като че ли бях вече голям.

— Майка ти изглежда изморена — отбеляза той и аз сепнато стрелнах поглед към нея и обратно към морето. — Нали?

— Тя винаги е изморена — изговори устата ми, без да помисля. Постоянната умора в майка ми беше нещо, което не можех да ѝ простя, така както я обвинявах и за синините около очите ѝ, които се появяваха и избледняваха. Ако обичах баща си макар и съвсем малко, може би щях да бъда по-толерантен към нея. Но емоциите, породени от безсилието, никога не са логични.

— Може би има грижи — каза той. — Като например защо не може да купи сладолед на малкото си момче.

— Винаги сме яли сладолед тук — изтърсих аз. — Винаги! — Беше самата истина и поне доколкото ставаше дума точно за мен, в това бе целият смисъл да се махнем от къщи. Не бях някакво лакомо хлапе — в детския ми мозък сладоледът притежаваше особена стойност, която все още не можех да формулирам прецизно. Два уикенда в годината ние се махахме от баща ми — два дни, през които го нямаше да ни принуждава да виждаме света такъв, какъвто го виждаше той: скапан, тъмен и студен. Във всичко, върху което падаше погледът му, той съзираше демони, дяволско присъствие и злоумисъл. Той би разбрал Междината, след като тя бе станала необикновена: животът като мираж, като добре опакован ужас, като неспособност да прозрем истината. Обикновено екскурзиите, които аз и майка предприемахме, бяха почивка от тази мъка. Но днес имах чувството, че сянката му е надвиснала над нас.

— Понякога не може да имаш всичко, което искаш каза старецът. Банална мисъл, която натисна едновременно всички погрешни бутони в съзнанието ми.

— Баща ми ли те изпрати? — сопнах се аз и го изгледах гневно. Зениците му само за миг се разшириха, издавайки изненадата му от тона ми, а след това той ме погледна по нов начин. — Не мога да имам каквото искам, защото съм дете, но ще престана да бъда дете, когато спра да искам тези неща, нали?

— Така ли ти казва той?