За подмяна

— Дявол да го вземе… Значи трябва да ти върна парите. — Разполагах с около стотина долара, пръснати из всичките ми джобове. — Е… ще се оправим — безпомощно завърших аз и пуснах чипа в джоба си.

Хауи небрежно махна с ръка, за да покаже, че пет пари не дава, и настроението ми се приповдигна. Ето, такъв човек бях аз: вместо да мисля за резервните, се безпокоях момичето на Хауи да не ме вземе за идиот. Липса на светски опит, предполагам. Не ѝ личеше да се е разочаровала в мен, но от друга страна, жени с нейния умствен багаж вероятно си мислеха, че „Ебола“ е някаква простуда.

— Идва да те търси един, Джек — каза Хауи и завинти капачката на буркана с чушките.

— Кой? — намръщих се аз.

— Не знам. Не ми каза. Едър мъжага, със сини лампички в главата. — Хауи говореше съвсем сериозно. — Не ми се стори, че носи добри новини.

Спомних си дилъра при Портала — онзи, който бе скрил тялото на наемния убиец. Без да знам защо, изведнъж ме побиха тръпки.

— Какво искаше?

— Да те види. Остави ти някакъв пакет. — Хауи вдигна брадичка, за да направи знак на бармана, който се пресегна под плота и извади кубичен кашон с дължина на ръба около една стъпка. Сложи го пред мен и аз го изгледах.

— Страхотно. Подарък — обади се Ниърли с леко уморен, но силен глас. — Няма ли да го отвориш?

— Къде е Суедж? — попитах аз.

— Отзад — успокои ме Хауи. — Яде фасул с ориз.

— Скоро проверявал ли си я?

— Не, защо? Какво има?

Взех пакета и бързо го отнесох в един по-спокоен кът на бара. Беше тежък, вътре явно имаше нещо масивно и цяло. Захванах се да го отварям и чух Хауи да изпраща Дат да провери Суедж. Времето сякаш ускори своя ход и се стрелна към нещо, все още невидимо за мен.

Отворих кашона.

— Мамицата му… — прошепна Хауи — бе успял да застане зад гърба ми. Много са нещата, които не би желал да виждаш, когато си взел рапт. Но това тук бе нещо, което никога не би искал да видиш. Нещо толкова ненужно, толкова незащитимо, че очите ми пресъхнаха като от пустинен вятър.

Беше главата на Нанюн.

Хауи гледаше в кашона с отворена уста. След малко бавно обърна глава към мен:

— Кой, по дяволите, е това?

— Една от резервните. Същество, несъумяло да причини нищо лошо никому през целия си мизерен живот. — Без да се усетя, ритнах една от масите и я запратих през залата. След това застинах на място, ледено спокоен и кипящ от жажда за отмъщение. Половината бар се бе вторачил в мен, опитвайки се да реши дали съм опасен, или съм поредният кабаретен експериментатор. — Каза ли шибанякът дали ще се върне?

Хауи поклати глава, все още замаян:

— Не, боже опази.

— В такъв случай ще трябва аз да го намеря — казах аз. Бях не на себе си от гняв и от разяждащото ме чувство на угризение. И друг път съм го забелязвал — има случаи, когато по-висшата част на съзнанието ни се оттегля в почивка, долавяйки, че трябва да остави нещата на първобитното в нас. Човекът със синята глава държеше пленниците и щеше да ги убие. Защо ли? Не знаех. Но ми беше съвсем ясно, че точно това смята да направи и че по всяка вероятност също той е убил Мал. За мен това бе повече от достатъчно.

— Джек? — Обърнах се и видях втурналата се към нас Суедж, следвана по петите от Дат.

— Хауи! — изсъсках аз. — Скрий тоя шибан кашон, по дяволите. — Но Суедж вече го бе видяла, както бе видяла и мен. Тя прекрасно знаеше как изглеждам, когато нещо не е наред.

— Какво има там? — попита тя.

Изведнъж откъм централния вход се разнесе вик и видяхме през него да се втурва Поли с ръка в джоба.

— Хауи — тревожно каза той. — Имаме неприятности.

— Кой?

— Четирима от хората на Виналди.

— Така ли? Че аз съм му платил.

— Май не са дошли за пари. — Погледът на Поли неволно се отклони към мен. — По-скоро…

На Хауи му остана време само да ме попита в какво съм успял да се забъркам този път, когато витрината на бара експлодира, посипвайки с парчета фино натрошено цветно стъкло най-близките посетители. Времето спря ход и се видях в каданс да посягам към Суедж, да я сграбчвам и завъртам така, че да поставя моето тяло между нея и вратата. Видях още ръцете на Хауи и Поли да изваждат тежки пистолети и зърнах лицето на Ниърли с отворена уста — една жена, оставена сама на себе си в момента на истината. Понякога нещата се усложняват рязко в сравнение с ежедневния живот и точно това предстоеше да се случи тук и сега. Без да се замисля какво правя, дръпнах и нея зад себе си.

— Бягай! — изрева Хауи. — Мини отзад.

Но второто му изречение потъна в грохота от пръсването на следващата витрина. На десет крачки от нас, право на улицата, стояха подредени в редица хората на Виналди. Явно се наслаждаваха на всяка секунда, сериозни като деца, подхванали любимата си игра. В бара цареше хаос — крещящата тълпа се опитваше да се измъкне възможно по-скоро оттук.

— Майната ти — казах аз. — Това е мой проблем.