За подмяна

Знаех какво ще се случи. Може би Ниърли щеше да се грижи за Суедж. Виждах през полупрозрачното огледало как младежите от другата страна танцуват с такова настървение, сякаш се борят за живота си. „Забавлявайте се — помислих си. — Крещете тези текстове. Така дори няма да чуете изстрела, когато се разнесе.“

Някой бръкна в джобовете на палтото ми, извади пистолета и внимателно го сложи на една маса. След това прекара някакъв детектор около мен. Не се чу алармиращ сигнал, така че човекът кротко се отдръпна и пак се скри от погледа ми. Изчезналият някъде Гарсия се появи и застана зад гърба ми. Всичко беше готово. Чух да се притегля стол и го видях да спира с гръб към мен.

Виналди го яхна и скръсти ръце върху облегалката. Не бях сигурен, но според мен хора като него минават през своеобразен режисьорски курс в началото на кариерата си, за да са сигурни, че ще постигнат желания ефект в ситуации като тази. Реших да запомня и да разпитам Дат в малко вероятния случай, че отново ми се удаде да го видя.

Мина доста време, без той да каже нещо, така че се наложи да направя първата крачка.

— Искал си да ме видиш — отбелязах аз, стараейки се да вложа в гласа си нотка на приятелски интерес.

Джони отново не каза нищо или по-точно продължи да не казва нищо. Между нас се настани пауза, достатъчно дълга, та невинната ми бележка да бъде напълно забравена. Накрая и аз не бях сигурен дали съм я направил. Да, този човек явно държеше шоуто да бъде негово и ничие друго. Примирих се: реших да чакам и да го оставя да прави каквото пожелае.

— Рендал — намери най-сетне той точната дума. — Заслужаваш поздравления. Трябва да ти издигнат статуи. Ти наистина си удивително глупав човек.

— Старая се колкото мога — скромно признах аз и Гарсия ме прасна по тила с дръжката на пистолета. Страшно ме заболя.

Виналди тънко се усмихна.

— И кое те накара да мислиш, че можеш да го направиш?

— Какво да направя? — попитах аз, стискайки очи, за да преодолея болката в главата. — Кажи ми, Джони, какво мислиш, че правя?

— В известен смисъл, хубаво е, че всичките ми проблеми в крайна сметка опират до теб. Казвам „хубаво“, защото си мислех, че съм изправен пред организиран бунт, а сега установявам, че ставало дума за някакво тъпо бивше ченге, решено да умре на всяка цена. Виждам, че отново се издънваш, но не смятай, че това ме изненадва. Знам, че животът няма никаква стойност за теб — това впрочем винаги ти е било проблемът, — но тази нощ Джаз най-сетне ще сложи край на страданията ти.

Вгледах се в него, защото нещо не се връзваше. Причината отчасти бяха думите на Виналди, но по-необичайна бе атмосферата край мен. Мрачно тържествена. Тези типове, изглежда, наистина си мислеха, че слагат край на нещо. Но аз нямах представа какво е то.

— За какво говориш? — попитах го искрено заинтригуван. — Та аз даже не съм започнал да се опитвам да те унищожа. Бъди сигурен, че когато се захвана, ще си напълно наясно какво става и няма да имаш време за разговори като този. Не за друго, ами защото ще си прекалено ангажиран да изчовъркваш куршумите от лицето си.

Очаквах втория удар отзад, но той пак ме изненада със силата си. Главата ми отскочи напред и аз взех решение да се държа по-внимателно. Още два удара като този и щях да загубя съзнание, а още не бях започнал да се държа грубо и предизвикателно.

— Петима от най-близките ми помощници са убити — каза Виналди. — И ти се опитваш да ми кажеш, че нямаш нищо общо с това?

Този път наистина го изгледах слисано.

— Абсолютно нищо.

Виналди се засмя без никаква следа от веселие.

— Джаз позна, че ще кажеш така. Аз бях на мнение, че ще имаш разума да проумееш положението, в което се намираш, и ще кажеш истината, но Джаз заяви, че си по-глупав.

— Е, Джаз няма как да не знае — не се сдържах аз. — Нали той е мерилото.

Нов удар в тила ми, този път съпроводен с фойерверк от искри, изскочил от дясното ми око. Много внимателно поведение, няма що. Разтърсих глава и се вгледах през стената с надеждата да фокусирам погледа си върху нещо по-приятно. Успях след известно време. Тълпата отвън продължаваше да подскача, но край входната врата нещо ставаше.

Опитах да се концентрирам и да разбера какво всъщност става тук. Виналди явно мислеше, че аз съм онзи, който е пречукал хората му. Този човек беше луд.

— Ама ти си луд — изказах без забавяне мисълта си на глас. — Нима мислиш, че съм тръгнал да се главоболя с твоите кретени?

— Безсмислено е да отричаш.

— Както сам каза, аз вече не съм полицай. Нямам никакъв проблем с тях, които и да са те. Единственият ми проблем си ти.

— Да, знам, и затова се опитваш да ме изработиш отвън навътре. Бавна смърт, нали? Амбиция, достойна за възхищение.

— Съгласен съм, но не става дума за мен. Та аз даже не бях в града, когато са станали първите убийства.

Виналди се усмихна, този път искрено.

— Надявам се не мислиш, че съм готов да повярвам дори и на една твоя дума?

— И ще сбъркаш, защото казвам истината. Помисли върху още нещо: ако не съм аз, значи някой друг се опитва да те събори.