За подмяна

— Не знам откъде е — признах аз, макар да усещах, че би следвало да знам. Имах чувството, че нещо ми се губи. Винаги се дразня, когато го изпитвам. Иска ми се то, каквото и да е, да излезе на открито и да каже каквото има да казва, вместо да се заравя в тъмните сенки на подсъзнанието ми. Сигурно това е резултатът от вземането на прекалено много наркотици… прекалено често… и прекалено дълго. Деца, поучете се, не живейте така. Прозях се отново и съвсем определено осъзнах: не, нещо не беше наред. Погледнах в чашата си — погледът ми се разфокусираше, но добре видях, че съм си изпил кафето.

— Какво ми направи? — недоверчиво попитах аз.

— Нищо лошо, и идеята не е само моя — отговори Ниърли. — Малко успокоително.

— Ти работиш за тях — успя да се превърти дебелото нещо в устата ми, което сигурно бе език. Стените плавно се спускаха към пода.

— Не работя за никого — каза тя, стана и донесе одеяло — Това е положението. Имаш нужда от малко сън. Твоите майки ще се погрижат за теб.

Последното, което съзнанието ми успя да регистрира, беше Суедж: тя се премести до мен и ми зашепна нещо на тунелен жаргон. Виждах и лицето на Ниърли — малко по-далече, с чиста кожа и големи очи, обрамчено от пищна кестенява коса.

„Красива е — реших отново аз. — Жалко, че ме убива.“ Но тази мисъл някак странно се връзваше с живота изобщо.

Събудих се, защото тялото ми силно се тресеше, но това не продължи дълго. Десет минути по-късно благодарение на чашата кафе, открадната от безукорно поддържаната кухня на Ниърли, вече бях наред. В известен смисъл изживяването бе носталгично, но не бих го препоръчал никому.

Апартаментът бе празен, но една бележка в банята ми каза къде са отишли: „Взех си почивен ден — беше написано с твърд почерк. — Отиваме на пазар по Индиго Драйв.“ Под това Суедж с разкривени букви бе добавила: „Да се видим? ps Казала на Ниърли.“

Взех си душ, без да преставам да сипя проклятия. Знаех, че трябва да съм благодарен на Ниърли, че се бе погрижила за Суедж снощи, но не трябваше да излизат сами. Освен това се сърдех, че ме бяха изработили, макар сега да се чувствах много по-добре. Не че лицето, което виждах в огледалото, можеше да се причисли към човешкия род, но вече поне напомняше някои сродни животински видове. Върнах се в дневната и открих купчина мъжки дрехи, подредени грижливо и несъмнено предназначени за мен. Размерът беше моят: черен костюм и риза в среднощно синьо. Доста по-официално от обичайното ми облекло и макар да нямах представа откъде са се появили, все пак ги облякох, скрих ги под палтото си и излязох от апартамента, без да се разделям с втората си чаша кафе. Добре де, какво като се бях накиприл така? За мен тези неща са без значение. От друга страна, можех ли да изляза на „Индиго Драйв“, опръскан с чужда кръв?

Асансьорът ме качи на 98-и и след малко вече бях в самото начало на известната търговска улица. Беше единайсет и по бързото увеличаване на навалицата със закъснение се досетих, че е събота. Да излезеш на „Индиго Драйв“ е въпрос на чест за живеещите под стотния етаж. В оригиналния „Мегамол“ сдвоеният 94/95-и е възможно най-престижната търговска зона, може би защото се намира в самото сърце на въздушния кораб. Дълги редици бижутерийни магазинчета украсяват естакадите с основните магазини, симпатични малки кафета и ресторанти, без нито един бар наоколо. Макар най-скъпите бутици отдавна да се бяха изнесли над 130-и, „Индиго Драйв“ си беше все тук. Това бе най-доброто място за пазар, без да се налага да ти издават пропуск за по-горните етажи, а и стоките бяха далеч по-евтини. За хората от 70-и до 120-и „Индиго Драйв“ бе единственото мислимо място за сериозен пазар.

Шлях се по главната улица близо час, оглеждах се за момичетата, но най-вече се наслаждавах на това, че никой не се опитва да ме застреля. Познах някои от старите магазини, но видях, че има и много промени, и точно последното ме накара да се чувствам като че ли никога не съм бил тук. В един момент видях напред в тълпата лице, което ми заприлича на това на Суедж, и ускорих ход. Тя изчезна в магазин за дрехи след Ниърли, но не чак толкова бързо, че да не забележа изражението ѝ: широка усмивка и грейнали очи. Поспрях — исках да им дам повече време, и се задържах отвън, колкото да си доизпуша цигарата.

Когато влязох, първото нещо, което направих напълно автоматично, без да се замисля, бе да взема „МаксУъркс“. Едва когато вече държах малкото незавършено устройство в ръцете си, осъзнах какво съм сторил и спрях закован още на вратата, гледайки полуготовата конструкция от чипове и компоненти. Хората ме заобикаляха с недоволни подмятания, но аз не ги чувах. Спомних се отчетливо какво се прави с онова, което държах, но накрая го върнах на мястото му, обърнах се рязко и излязох от магазина.