За подмяна

Последва следобед, който беше като летен, макар навън да вилнееше зима. Все още не можех да събера сили да влизам в магазините, но бях щастлив да ги чакам отпред, да пуша, седнал на пейките, да стоя в безистените, да кимам мъдро, когато се наложеше. Палто за Суедж по настояване на Ниърли и малка чантичка в добавка, за да държи в нея личните си принадлежности, които не притежаваше. С почти последните пари от Хауи ѝ купих обувки в тон с роклята. Кафе и сандвичи на площада сред хора, доволни като нас. Очите на Суедж скачаха от един пазарен плик на следващия, погледът ѝ грееше от непозната досега за нея радост.

Трябваше да бягаме, а аз поне трябваше да се опитам да намеря останалите резервни. Някой някъде искаше смъртта ми, а резервните не можеха да разчитат на никой друг, освен мен да се загрижи за съдбата им. Но това беше следобед, който ми се искаше отдавна да съм преживял, и макар вече да бе безнадеждно късно за някаква промяна, поне ми беше приятно. Понякога трябва да приемаме подаръци, защото има неща, които не можем да си подарим сами. Този следобед беше малък подарък от боговете — нещо, което те отдавна ми дължаха. Приех го и не съжалявах.

Глава 10

Много време мина, преди да започна да усещам как стоят работите. Нямах никакво извинение, освен едно: предполагам, просто съм глупав. Но когато отделните фрагменти се наместиха, картината се оказа доста любопитна.

Седяхме в един бар на 67-и, вечерта беше в разгара си, а аз се намирах на един вик разстояние от следваща поръчка. Това е положението. Такъв съм си. Нищо не мога да направя. Барът беше дълъг и старомоден: стените бяха покрити с ламперия, а по ъглите от тавана висяха монитори, от които се чуваше невнятен брътвеж. Някой беше положил специални усилия да сложи течнокристалните монитори в дървени рамки, така че приличаха на стари телевизионни приемници и допълваха атмосферата на една отминала епоха. Постоянните посетители говореха бързо и отсечено и като че ли си прекарваха добре. Аз също, доколкото можех да кажа за себе си.

Двамата с Ниърли пиехме напоително, седнали заедно със Суедж в леко издигнато сепаре странично от централната част на заведението. В главата ми лениво се въртеше мисълта за храна… хм, бургер с размера на Тексас и всички добавки върху него. Ниърли почти беше доизяла салатата си и 20-градусовия резен орехов пай. Поизморени след бурния следобед седяхме и мълчахме — на никой не му се говореше. Бях понаучил някои неща от живота на Ниърли, но не ѝ бях разказал нищо за себе си. Оказа се, че е на двайсет и шест и от четири години се изкачва бавно към големия бизнес. Вярваше, че към трийсетте щяла да има достатъчно, за да излезе от бранша, а аз се опитвах да не си представям как щеше да изглежда тогава. Предположих, че Суедж ѝ беше поразказала някои неща, защото в отношението на Ниърли към мен се долавяше значителна промяна. Трудно ми беше да я дефинирам точно. Струваше ми се, че вече не вижда в мен едрия тип със склонност към насилие и пристрастеност към наркотиците, но не бях съвсем сигурен.

И точно по време на първата пауза в разговора ме осени и първото просветление. В онзи момент гледах неопределено в посока на Суедж, наблюдавайки я как дояжда с апетит своя бургер, как дъвче мощно и как стрелка с очи хората край нас.

И тогава си помислих: а дали тя не е ключът?

Гигантът със сините светлинки сигурно беше част от екипа, убил Мал и отвлякъл резервните. Но когато се бях върнал в жилището на Мал, вместо да бъда пречукан там и на място, той бе спрял изгарящия от желание да го стори плъшок. Изглежда, се бе досещал, че ще се опитам да отмъстя за Мал, и вероятно пак той ме бе задържал в Ню Ричмънд чрез номера със скриването на тялото. Можех да измисля само една възможна причина този човек да иска още да съм жив и в града: все още притежавах нещо, което е бил изпратен да намери, и можеше да го намери само чрез мен.

Той разполагаше с всички резервни, с едно изключение.

— Мой ред е да поръчам — заяви Ниърли, допивайки последната глътка вино в чашата си. — Но най-напред ще отскоча до тоалетната. — Тя ми намигна — жест, който непонятно как задейства по-голямата част от лицето ѝ и горната половина на тялото ѝ. Разбрах, че причината за ставането ѝ е не толкова физиологична, колкото фармацевтична. Проследих я да се отправя към дамската тоалетна и видях, че привлича одобрителните погледи на мъжете. Тя бе живото доказателство, че да си слаба от главата до краката не означава да си по-малко женствена. Междувременно мозъкът ми продължаваше да щрака. За пръв път от няколко дни бях съвсем буден.