За подмяна

Суедж беше важна: не знам дали сама за себе си, или като допълнение към комплекта резервни. Ако беше последното, тогава Нанюн едва ли би свършила така ужасно. Изведнъж повярвах, че онзи, който бе изпратил Сините лампички по следите ни, се интересува основно от Суедж и че сега просто изчаква да го заведа при нея. Криейки я от другите, аз, без да знам, бях постъпил правилно, но разбирах обяснението едва сега. Всъщност всичките ми добри ходове по правило са плод на случайността.

Така, значеше ли това, че той е изпратен от „СейфтиНет“? Не задължително. Някак не можех да повярвам, че една корпорация ще позволи на свой служител да върши работата си по този начин. Губеха ми се още три отговора:

1) В деня, когато избягахме от Фермата, бяха дошли за Джени. Като се вземеха предвид планираните операции, нейната близначка сигурно е била на смъртно легло. Как така сега фокусът се преместваше върху Суедж?

2) Какъв беше проблемът между Сините светлинки и Виналди? Откъде тази неприязън на „СейфтиНет“ към мафиота?

3) Отсечената глава на Нанюн и откраднатият архив на Мал сочеха към Сините светлинки или неговите съобщници като извършители на злодейските убийства с обезобразявания на лицето. Натам сочеше и връзката с Виналди. Защо в такъв случай полицията на Ню Ричмънд бе засекретила работните досиета? Сините светлинки не беше полицай — готов бях да се обзаложа, че това е невъзможно, — но защо тогава се радваше на такава закрила от страна на полицията? Убиецът, когото бях пречукал пред апартамента на Мал, не беше облечен с рапърско яке и бях сигурен, че и Сините светлинки също няма такова. Но това означаваше, че те или са наемни убийци, доведени отвън, или някой е положил сериозни усилия да изглеждат така.

Добър анализ дотук, но с нищо не ми помагаше. Освен да ме кара да чувствам, че напипвам нещо, а това ме правеше незадоволен и неспокоен. Лошото в теорията за Суедж като ключова фигура бе, че тя слагаше черта на останалите резервни. На всичко отгоре с нищо не ми помагаше да разбера каква точно е работата и как да ги намеря. От мозайката липсваше поне още едно голямо парче и докато не разберях как изглежда то, нито можех да тръгна да търся резервните, нито да се погрижа за безопасността на Суедж. Казано накратко, нищо не можех да направя.

Вдигнах очи и видях, че Суедж ме гледа.

— Добре ли си, Джек? — попита ме тя. Спрях да барабаня с пръсти по масата и се усмихнах.

— Разбира се. Как беше бургерът?

— Вкусен — отговори ми тя и на свой ред се усмихна. — По-добър от тези на Ратчет. — Ратчет беше дроид от висша категория, но готвенето не влизаше в списъка на уменията му. От друга страна, излишно бе да се очаква такова нещо от него и даже бе изненадващо, че той все пак бе намирал изход от положението. За пръв път от напускането на Фермата се запитах какво всъщност представляваше този дроид. Почувствах странна меланхолия и самота при мисълта, че едва ли бих могъл да позная в сегашното ѝ състояние машината, спасила живота ми. Изхвърлена на боклука или препрограмирана от компанията — все едно. Мозъкът, който бях познавал, сега положително бе мъртъв като наказание, че си бе позволил да превиши правата си. Помислих си, че на челото ми трябва да бъде изписано предупреждение: „Помисли, преди да станеш част от живота на този човек, защото малко са измъкналите се живи“… Реших, че е време да спра със самосъжалението, защото започваше да ми става досадно и на самия мен.

— Може ли да отидем там? — попита ме Суедж и аз проследих посоката, в която сочеше пръстът ѝ. На един от мониторите беше изобразена планина, огромна и покрита със сняг. Суедж сигурно си мислеше, че тя се намира някъде наблизо до Ню Ричмънд, едва ли не покрай пътя, по който се бяхме спуснали от хълмовете.

— Може би — отговорих аз. И тъкмо се готвех се да кажа нещо по-убедително, когато застинах с полуотворена уста.

Еверест!

— Не си добре — веднага забеляза Суедж. — Виждам по лицето ти. Какво има?

Сетих се какво ми беше подсказала нищо неподозиращата Ниърли снощи. Новинарският материал за някой, който уж открил, че има по-висок връх от Еверест. Сега виждах повторението му.

Но това бяха пълни глупости. Най-високият връх на Земята си беше Еверест. Разбира се.

В мозъка ми започнаха да се отварят и затварят различни вратички. Досетих се за нещо друго: скачането от стени. Или по-скоро скачането през прозорците с нищо друго за компания, освен някакъв прът от фибростъкло. Какво беше това? Имаше ли някакъв смисъл в него?

— Джек, какво има?

Без да ѝ обръщам никакво внимание, погледнах към женската тоалетна. Тълпа новодошли бе уплътнила навалицата пред бара в едновременно полюшваща се хорска маса. Ниърли беше там, далеч от бара, и разговаряше с някакъв мъж. По определени нюанси в поведението ѝ разбрах, че разговорът не е приятен, но не долових основания за опасения.

— Съжалявам, Суедж, но трябва да си тръгваме — казах аз. Суедж се понацупи, но беше разбрала, че нещо не е наред. Стана заедно с мен, изчаках я да си вземе пликовете с покупките и после я пуснах пред себе си през вълнуващата се тълпа.