За подмяна

Куршумът го забърса по врата и го завъртя, но той беше едър мъж и продължи напред. Изстрелях втори куршум в гърба му, хвърлих се от бара, прелетях над няколко изумени глави и се забих право в него. Стоварихме се на пода и около нас веднага се освободи широко пространство. Опитах се да използвам инерцията си и да се претърколя, за да скоча на крака, но той се оказа по-бърз от мен, затисна ме и изтегли собствения си пистолет. Незабавно се извъртях, заработвайки си няколко трески в очите, благодарение на куршума, забил се там, където допреди секунди се бе намирала главата ми.

Реших, че ми писва да бъда мишена из баровете, подпрях се на една ръка, за да се изправяла с другата продължих да стрелям. Проблемът с пистолетите е, че те не убиват толкова бързо, колкото ти се иска. Хората не биват отхвърляни назад в красива дъга. В някои случаи стрелбата само силно ги раздразва. Скочих към него и го хванах за врата, усещайки как пръстите ми се плъзгат в биологията, изсипваща се през дупката там. Обърнах го по гръб, яхнах го през гърдите все още с ръка върху шията му, затиснах ръцете му с колене и насочих пистолета си в челото му. Лицето му беше с тънки черти и неособено чисто, очите бяха дълбоко разположени и тъмни. Под палтото беше облечен в мръсна маскировъчна армейска униформа.

Знаех, че разполагам с много малко време, преди да довтаса полицията, така че опростих нещата:

— Кажи ми кой си и откъде идваш или ще ти пръсна мозъка по пода на долния етаж — казах задъхано. Усещах топлината му да се процежда през пръстите ми.

— Знаеш откъде съм — каза той с уста, от която бликаше кръв. Стори ми се, че се хили.

— Не, не знам — настоях аз. — И трябва да ти кажа, че току-що ми писна. От „СейфтиНет“ ли си, или…?

Той се изсмя, може би за да се освободи от кървавата каша, запълваща дробовете му.

— Какви ги дрънкаш, Рендал? За такива като нас няма луксозно обслужване.

Чух зад гърба си някой да прошепва: „Идват“, и ми стана ясно, че времето ми е свършило. Той нямаше да ми каже нищо. Изправих се, помислих малко и го застрелях в главата. Не много вежливо от моя страна, но и той не бе направил нищо, за да получи най-доброто, на което съм способен.

— Боже господи, какво ти става като се озовеш на обществено място? — изкрещя ми Ниърли. — Да не са те чукали като малък в някой бар? — Явно се бях върнал в преценката ѝ за мен към старото си положение на як дръвник с наркообремененост, а може би бях паднал по-ниско и от това. — Където и да отидеш, повтаря се все едно и също. Не ти ли писна?

— Първо, това може да е убиецът на жените — отговорих аз, докато ги избутвах на улицата. — Второ, може да е убил и Мал. Трето, или той, или неговият приятел са отрязали шибаната глава на Нанюн и, четвърто, повече не искам да говорим за това.

Бяхме изтичали на Втора улица — по-малката от двете основни артерии на 67-и. Чувах воя на сирени в далечината и знаех, че това са носещите се на платформи към бара полицаи от участъка, намиращ се в другата половина на етажа. Платформите са си точно това — четири пръста дебели плочи на въздушна възглавница. Единият полицай управлява, а останалите правят каквото им скимне. Ние се отдалечавахме от бара на максимална скорост и когато видях мигащите червени светлини на платформата да завиват в нашата улица, дръпнах момичетата в първата тясна пряка. Платформата профуча покрай нас като много нисколетяща птица с паразити на гърба и ми хрумна да пожелая на посетителите в бара да не станат жертва на „инцидент“. Ченгето пилот изглеждаше подивяло, а останалите размахваха пистолети като каубои на понесена през бързеите лодка.

Когато се отдалечиха, се върнахме на бегом на булеварда и спринтирахме по него, завихме в друга уличка и се насочихме към незастроеното място в края ѝ. Тук някога бе имало ботаническа градина. Сега беше пущинак, сред който можеха да се забележат потомци на едновремешните редки растителни видове, повечето мъртви и отдавна забравени. По краищата на терена се виждаха жълтите светлини на уличното осветление, но по средата беше тъмно и изоставено.

— Къде отиваме? — на пресекулки попита Ниърли: едва дишаше. — И нали няма да застреляш никого, когато стигнем там? Защото ако е така, аз съм пас и ще отида да гледам някое шоу.

От другата страна се виждаше асансьор. Посочих ѝ го.

— Слизаме в апартамента ти — казах аз, докато тичахме в полумрака. — Има някои неща, които оставих там. После Суедж и аз изчезваме. Вероятно завинаги.

— Божичко, колко хубаво, че се запознахме! — гневно каза Ниърли. — Само не се заблуждавай: като казвам „хубаво“, изобщо не го мисля.

Готвех се да я успокоя някак, но в този миг Суедж буквално замръзна пред мен. Едва не се блъснах в нея, но успях да сменя посоката в последния момент и също спрях, готов да ѝ се скарам.

Не го направих.

Намирахме се в центъра на пущинака, на около двеста крачки от периферията във всички посоки. Сирените все така виеха в далечината, но с изключение на това около нас беше тихо и спокойно. Суедж гледаше пред себе си с отворена уста. Но там нямаше нищо.

— Суедж? — казах. — Какво…