За подмяна

— Ами да приключваме — въздъхна мъжът, натисна спусъка и в същия миг аз направих нещо напълно неочаквано и за себе си. Без да се замисля, обхванах с крака тежкия стол, на който седях, хвърлих се към Виналди, стоварих се върху неговия стол и двамата рухнахме на пода. Куршумът изсвистя над главите ни. Виналди продължаваше да не изпуска от погледа си мъжа със светлинките.

Той, изглежда, забеляза присъствието ми чак сега и доволно се засмя.

— Ха, и Джек бил тук — зарадва се убиецът, отклонявайки само за миг пистолета си настрани, за да убие още един от гардовете на Виналди. — Каква щастлива случайност. Има хора, които доста са ти ядосани. Двамата с теб трябва да си поговорим.

Бях на противоположно мнение, така че се хвърлих към масата, прекатурих я и съборих пистолета си, който се плъзна към стената. Джони вече бе възвърнал хладнокръвието си и посягаше към своя пистолет, но всичко това се развиваше отчайващо бавно.

За наше щастие вратата с трясък се отвори и през нея нахлуха петима от бандитите на Виналди — същите, които бяха дошли за мен в бара на Хауи. Мъжът акробатично скочи встрани и аз отново чух познатото ми изшумоляване — нещо като паяци, ходещи по изсъхнали листа. Миг по късно чувах вече само пукотевицата на кръстосания огън, защото всички намиращи се в стаята започнаха да стрелят безразборно един срещу друг. Шмугнах се зад дивана, за да прибера пистолета си от пода.

Никога не съм си падал по затворените помещения и тесните места. Обърнах се и стрелях право в огледалната стена.

Резултатът нямаше нищо общо с разбитите витрини на бара на Хауи. Онова там беше обикновено стъкло. Това тук имаше вградена в него електроника, така че се напука с протяжен писък. Миг по-късно огромно парче се отчупи и се стовари в залата, отваряйки дупка към запотените танцьори.

Сграбчих преобърнатата маса, вдигнах я и бързо се отправих навън под нейно прикритие, плъзгайки я към дупката в стъклото. Всички около мен изглеждаха заети с това да се убиват взаимно. Виналди беше коленичил до стената зад тялото на един от убитите гардове и стреляше в мелето при вратата.

„И все пак ще те убия“ — обещах си аз и скочих през стената в тълпата от другата страна. Никой от танцьорите не бе разбрал за случилото се, защото тътенът на музиката и ревът на проблясващите по мониторите текстове бяха заглушили стрелбата. Пробих си път, изхвръкнах запъхтян на улицата и хукнах към асансьорите.

— Какво се е случило, по дяволите?

Минах странично покрай Ниърли и влязох в апартамента ѝ. Беше полутъмно — единственото индиректно осветление бе от разположени ниско над пода лампи. Можеше да се предполага, че тя не „работи“ тук, в жилището си, макар някои вещи — телевизорът, част от мебелировката, огромният декоративен дисплей върху отсрещната стена — да подсказваха, че върти добър бизнес на друго място. Суедж бе седнала на пода с чаша кафе пред себе си. Като ме видя, скочи изплашено.

— Какво? — попитах аз, огледах се и установих, че нечия кръв е изплескала буквално всичките ми дрехи. — Не е моя — успокоих ги, прегърнах Суедж и я притиснах към себе си.

Когато се разделихме, Ниърли ми подаде чаша кафе.

— Нямаме време — казах аз.

— За толкова имаме — настоя тя, буквално натика чашата в ръцете ми и веднага я пусна, принуждавайки ме да я хвана. Подчиних се, но не чувствах пръстите си. — Никъде няма да ходиш… сега. Седни и не говори.

Не знам как стана, но след малко седях на стол. Цялото тяло ме болеше, без да мога да посоча конкретно място. Низходящата фаза на рапта. За сметка на това главата ме пилеше съвсем конкретно. И все пак трябваше да се махнем оттук. Къде, не знаех.

Ниърли четеше мислите ми без никакъв проблем.

— И къде ще отидеш? При Хауи всичко е наред — позвънихме му. — Но барът му поне за известно време няма да е особено популярен.

— Излагаме те на риск с нашето присъствие тук — обясних аз. — Не искам да правя това. Аз даже не те познавам.

— Много мило от твоя страна и недей да мислиш, че не го оценявам, но според мен в момента си доста изморен и ако трябва да преценяваш какво да правиш по-нататък, това би било като да изкатериш много висока планина. — Изгледах я безмълвно, защото нещо в думите ѝ ми се стори познато. — Докато не съм забравила… — продължи тя с извинителен тон, — Хауи попита какво да прави с кашона. Искаш ли да го запази, защото иначе… нали разбираш, това не е най-добрият вид сувенир.

— Какво имаше в кашона? — попита Суедж. Погледнах я и почувствах, че не мога да я излъжа.

— Част от Нанюн. Съжалявам, Суедж.

Погледът ѝ се замъгли и тя кимна.

— Голяма част?

— Достатъчно голяма — отговорих аз и… — какъв ужас! — едва потиснах прозявката си. Суедж като че ли не забеляза. Главата ми бе странно лека. „Как иначе след толкова адреналин?“ — помислих си.

— Знаеш ли къде е Дейвид? — поинтересува се Суедж. Гледаше в пода.

— Не — отговорих ѝ аз. — Но знам кой го е отвлякъл него и другите.

— Някой от „СейфтиНет“ ли?