За подмяна

— Ти си изплашен, аз съм изплашен — изсумтя той презрително. — Господи, всеки би бил изплашен. Но това е единственото решение, Рендал. Или влизаме там и ги разпердушинваме, или те разгонват фамилията на момичетата и на всички други. Но по-важното е — поне доколкото става дума за мен, а аз съм голям егоист, без това ни най-малко да ме притеснява, — че като им разпорят задниците от ебане, ще излязат оттам и ще се захванат с мен. А аз съм работил двайсет години, за да стана това, което съм в момента, и нямам никакво намерение да го загубя, само защото някакви нещастници, които вече би следвало да са изгнили в гробовете си, са решили да ми търсят сметка за това, че навремето са се заблудили и не са успели да се измъкнат заедно с групата от онази огнена буря, в която, да ме прощават, но не съм ги въвлякъл аз. — Извърнах се от него, но той беше неспособен да спре: — Аз бих могъл да ги изчакам да излязат от мишата си дупка, но ти, Рендал, не можеш да си позволиш този разкош. Ти трябва да влезеш там и да ги откриеш. Предлагам ти помощта си, Рендал, но това предложение няма да е валидно вечно. Ясно ли ти е?

— Не мога да се върна там — казах аз и си тръгнах.

Не знам защо се получава така, но хората винаги ме намират, когато не искам да бъда открит. Когато Виналди застана на прага, аз седях на пода в апартамента на Мал, заобиколен от отворени и неотворени пакетчета и игла. Половината от последните ми пари вече се носеше в кръвта ми, а останалата половина ми беше подръка и чакаше своя ред. Ако някой ме попиташе защо съм тук, щях да му кажа, че съм дошъл, защото Ихандим знае къде е жилището на Мал и може да ме потърси, но истината бе, че просто нямах къде другаде да отида.

Бях се качил при моя стар познат на 24-ти. Той не се изненада нито че ме вижда, нито че му поисках рапт, по-чист от обикновената смес. Дадох му всичко, с което разполагах, и получих исканото. Инжектирах си първата доза още в задната част на магазина му.

Докато сляза на 8-и, наркотикът вече ме бе ударил. Изкатерването по шахтата в женската тоалетна вероятно бе най-трудното нещо, което съм правил през живота си. Но последните угасващи пипалца на съзнанието ми напомниха, че ако Максен е толкова гъст с полицията в Ню Ричмънд, не мога да си позволя да напусна по обичайния начин, така че всъщност нямах голям избор.

Повече с късмет, отколкото благодарение на точна преценка, намерих пътя към главната шахта и мъченически се спуснах в нея. Предполагам не ви се е налагало да слизате осем етажа по стълбище, премествайки на всяко стъпало ръцете си по перилата, при това натъпкани до козирката с възможно най-твърдите халюциногенни амфетаморфини, затова ще ви кажа, че това изисква значителна доза упоритост. Беше много тъмно, сенките бяха кафяви и гадно пълзяха по лицето и ръцете ми. Приличаха на змии по това, че ги чувствах по-сухи, отколкото изглеждаха, но се различаваха от тях по това, че ми шепнеха отвратителни неща — рептилиите рядко постъпват така. Помня, че веднъж се подхлъзнах и поради състоянието ми си помислих, че пропадам нагоре. Стори ми се, че това е много добре, и се зачудих къде ли ще се озова. Запитах се дали няма да попадна на 200-ия етаж, което би ми дало шанс да кажа на милия стар Максен какво мисля по някои въпроси.

На него и на шибания му брат, промърморих аз, шибания ебан покойник.

За щастие — така мисля — някаква по чудо жива все още част на подсъзнанието ми прецени, че е малко вероятно да победя гравитацията по друг начин, освен в главата си, така че ръцете ми продължиха да стискат перилата, противно на онова, което волята ми се опитваше да им нареди. По чудо не си навехнах китката, но накрая все пак се сринах, прелитайки във въздуха последните шест стъпки от безумното пътешествие. Приземих се тежко по гръб и известно време бях неспособен да мръдна.

Когато дойдох на себе си, всичко беше много по-зле. Изправих се как да е и реших, че все пак трябва да отида някъде.

И тогава се загубих.

Бях влизал и излизал по този маршрут толкова пъти, че не им помнех броя. Голяма част от него е в мрак, така че се изисква добра ориентация. Но в този конкретен случай нищо не можех да си спомня. Бях блокирал в такава степен, че нямах представа как да придвижвам краката си. Опитах със затваряне на очи, но това само ме прехвърли в безлична операционна, лишена от всякакви характерни черти. В главата ми лумна разкъсващо ярка жълта светлина и от нея се материализира торта с бяла глазура, очакваща някой да я оперира. Сцената се задържа така няколко минути след като отворих очи, преди абсурдният образ да се стопи обратно в мрака. Реших, че е най-добре поне засега да държа очите си отворени. Имах усещането, че вървя ужасно дълго, без да срещам очакваните ориентири, но от друга страна, всеки път, когато през порите на челото ми избиеше капка пот, трябваше да чакам цяла вечност преди тя да капне, така че през цялото време треперех да не се удавя, а това ми даде основания да допусна, че имам известни проблеми с чувството за време.