За подмяна

Ефектът на рапта се свежда до интензифициране на реалността до степен на пълно задръстване на съзнанието. Той подхваща всичко и го изстрелва в стратосферата, прави светлината зад листата по-тъмна, отколкото е, прави височината толкова извисяваща се, че направо изчезва, прави топлината толкова гореща, че ти става студено. Засилва всичко в такава степен, че единственото ти спасение с да си внушиш, че то не съществува. Всеки час се превръща в последователност от провали в съзнанието, в серия от забравяния. В един момент идваш на себе си половин миля по-далече по пътеката и нямаш никакъв спомен как си стигнал до това място. Обръщаш глава към събеседника, с който си бъбриш, и осъзнаваш, че нямаш представа за какво сте разговаряли до момента. Сваляш поглед надолу и установяваш, че държиш нечия глава за косата — глава, която си откъснал от тялото с откос куршуми, но нямаш представа как се е стигнало дотук.

Съзнанието ти отклонява тези възприятия, но през цялото време в главата ти звучи глас и той ти подсказва, че знае какво се е случило. С колкото и рапт да се тъпчеш, гласът отмерва истината капка по капка, секунда по секунда, като наниз от гадни лъжи, подобни на лъжите, с които всеки шизофреник се самозаблуждава. Какъв е изходът? Естествено още рапт, за да заглушиш противния глас.

По този начин намираш спасение за една четвърт от времето — онази четвърт, през която коктейлът от Междина и чист рапт те е изстрелял в небитието. Наричахме го „да те няма“ и това бе единственият начин да се махнеш макар и за малко от Междината. С времето се бяхме научили да разпознаваме онзи особен поглед в очите, непосредствено след „връщането“. Завиждахме си за временното спасение, но едновременно с това се плашехме от мисълта какво ли се крие зад това „да ни няма“.

Не мога да кажа, че се правеше нещо като разбор на операциите или имаше свеждане на заповеди. Разполагахме с оръжие. Някои от момчетата бяха прекарали тук по дълго от другите, бяха станали разни командири и други дивотии, което само означаваше, че бяха по-сбъркани от останалите. Това беше война, която се водеше иззад дърветата и изпод храстите. Имаше бойни кораби, но те представляваха странни експериментални конструкции с форма на риба и рядко се използваха за нещо по-различно от това началниците да се крият в тях. Ние можехме да разчитаме само на първичните си инстинкти и съобразителност и мисля, че това би следвало да ни е достатъчно. В края на краищата отряд от осем души трябва да е в състояние да реши какъв е най-добрият начин да проведе сражението — или ако не това, то поне как бойците биха могли най-ефективно да се изпокрият, — но не беше толкова просто, защото през повечето време поне половината от хората не бяха на себе си.

Раптът има още една особеност: неговият ефект не продължава само по време на дадена доза, той се натрупва. След седмица-две наркотикът вече е пренастроил невронната ти мрежа в ново състояние, в което нямаш представа къде, по дяволите, се намираш изобщо! Повечето от нас трябваше да преживеят по две години в това състояние. Тръгвахме в полумрака, без да знаем нито къде сме, нито накъде отиваме, после в един момент някой от нас виждаше някакъв храсталак и предлагаше:

— Окей, момчета, хайде да минем през тези храсти.

— Ама какви храсти? — намираше се кой да попита с неразбиращ глас.

— Онези там.

— За какви шибани храсти ми говориш? Не виждаш ли, че сме заобиколени от тях?

— Ето онези бе, човече — застанал си пред тях.

— А-а… — с облекчение. — Да, тези храсти. Окей.

— О-о… Виж само. Това са храсти.

— Красиви са… Какви листа!

— Страхотни листа.

Изведнъж:

— Не, нещо не ми харесва.

— Кое?

— Храстите бе, човече. Започва да ме хваща… страхът.

— Храсти като храсти. Нищо им няма.

— Не са окей. Казвам ти, хваща ме Страхът.

— Окей, забрави тия шибани храсти.

— Не мога ей така да ги забравя. Ами че те са пред мен!

— Ама аз не ти говоря за тях. Говорех ти за другите!

— Боже… че те са още по-лоши!

— По дяволите… май си прав.

— И какво ще правим?

— Ще ги заобиколим.

Заобикаляхме ги, натъквахме се на засада, начукваха ни го здравата и половината от нас намираха смъртта.

Общо взето няма никакъв героизъм в това да заобиколиш някакъв храст. Трябваше да сме в състояние да се справим с подобен „проблем“. Трябваше, но не можехме. Тактиката ни се състоеше предимно в това да бягаме като побъркани. Така че се пръсвахме като пилци, загубили връзка един с друг, загубили здрав разум, загубили представа за реалността.