За подмяна

Закрачихме бързо. И двамата не се стърпяхме и се обърнахме да хвърлим последен поглед на докаралия ни дотук камион, сякаш усещахме, че да го напуснем така, означава да останем завинаги тук. Камиона обаче го нямаше, което не ме изненада. Не е възможно да бъдат пренесени големи предмети на един път. Всички транспортни средства, които бяхме използвали по време на войната — не че бяха кой знае колко много, — бяха прехвърлени на съставните им части и сглобени на място в Междината. Това се отнасяше дори за машините, които в крайна сметка ни бяха помогнали да се върнем.

— Усещаш ли вече рапта? — поинтересува се Виналди.

— Не, но чувствам, че наближава — отговорих аз.

— Добре. Чудесно… защото аз усещам Страха.

— Може би е най-добре да потичаме.

— Знаеш ли… мисля, че си прав.

Затичахме се като на крос, предполагам в посоката, в която бе избягал Жуаджи, но никак не бях сигурен. Гората засега изглеждаше притихнала и сякаш ни игнорираше, но знаехме, че това няма да остане така за дълго. Редом с нас тичаха листа, като деца, които си играят. Виналди ритна едно от тях, но аз го спрях.

— Малките шибаняци… — не се стърпя той.

— По-добре те, отколкото дърветата.

Страхът вече съвсем откровено ни обземаше и ние тичахме все по-бързо и по-бързо. Идването му бе като връщане към всичко, което си мислил, че си забравил завинаги. Не само нашите спомени — спомените на всички, и в един момент почувствахме, че не преследваме Жуаджи, а бягаме от всеки и от всичко. Хора, мъртви и ранени, пръснати на късове по пода и облени във все още стичаща се кръв. Деца, конвулсивно протягащи ръце към нас. Нито едно от тях не беше тук сега, в момента, но те са били тук и Междината помнеше. Тя беше пълна с призраци на хилядите, чиито тела бяха изчезнали, преди някой да има време да сведе макар и за миг глава опечален или да почете жертвата с благодарност.

Лицето на Виналди подскачаше като бяло петно редом с мен и чувах тежкото ни дишане — двамата с него бяхме заклети пушачи от достатъчно дълго време, за да изпитваме удоволствие от тази дивотия. Усещането, че някаква гигантска ръка стиска в менгеме слепоочията ми, се засилваше, Страхът вече твърдо бе замръзнал в костите ми, а ние бягахме и бягахме.

— Не, няма да мога да остана тук задълго — запъхтян каза Виналди. — Не съм сигурен, че мога да издържа.

— И аз — съгласих се с него.

Ужасът наливаше неподозирана сила в краката ни и ние вече не тичахме, а буквално спринтирахме между дърветата, а листата ентусиазирано ни съпровождаха, преструвайки се, че им е много бързо, но без да изостават. Кората на дърветата ни се надсмиваше, но какво от това. Нали не можеше да се движи с достатъчна скорост, за да ни стори нещо лошо?

— Къде отиваме?

— Не знам — признах аз и в същия миг светлината окончателно изгасна. Виналди простена. Озовахме се в огромен шубрак, провирайки се между бодли и тръни. Ритахме ужасени, без да преставаме да бягаме, пробивайки си път напред, но невидимите храсти се сгъстяваха все повече и повече. Най-лошото бе увереността ни, че дори да излезем от другата страна, онова, което ни очаква там, ще е още по-малко забавно.

В един момент се озовахме някъде по средата, притиснати лице в лице, неспособни нито да помръднем, нито да си видим физиономиите. Чувахме запъхтяното си дишане — звук зловещ и непристойно силен. Знаех, че Виналди иска да ме убие. Усещах как едва се сдържа да не протегне ръка, да изчовърка очите от главата ми и да ги сдъвче, докато смъква кожата на лицето ми с другата си ръка. И на мен ми се искаше да сторя същото с него, но в този момент храсталакът около нас изчезна, светлината се върна… само че жълта, съсирена и стара.

Виналди ме погледна смаян.

— Този рапт не е достатъчно силен, Джек. Изобщо не ни помага. Не знам дали се досещаш, но аз исках да…

— Да, знам. Не разполагаме с нищо по-добро.

Направихме грешка. Не трябваше да се връщаме тук.

— Какво е това, по дяволите?

Виналди рязко се извърна, за да проследи погледа ми, и из се досетих: беше якето на Жуаджи. Храсталаците, с които се бяхме борили така отчаяно, се намираха на няколко крачки от нас и окървавеното яке лежеше проснато връз тях. Памукът започваше да се дематериализира и засъхналата кръв се съживяваше във въздуха, за да образува малка неуверено висяща капчица. Надвиснал клон на близкото дърво се пресегна и лакомо я попи.

Внезапно Виналди ме сграбчи за ръката и посочи нещо зад гърба ми.

Останалите дрехи на Жуаджи стояха на петдесетина крачки, обърнати с лице към нас. Те бавно се завъртяха като на подвижна сцена в театър и бързо полетяха, отдалечавайки се в здрача.

Затичахме се след тях през други дървета и нови сенки, докато накрая около нас заваляха толкова много листа, че образуваха тунел. Тогава раптът внезапно ни удари и ние загубихме представа къде се намираме, какво правим и кого преследваме. За известно време — не мога да преценя колко дълго — се превърнахме в две движещи се, сенки, устремени към нищото, и нещата най-сетне заприличаха на онези отпреди двайсет години.