За спасяването на света

Стоя седнал, прегърнал с ръце коленете си, и ми е чоглаво. Дори не правя усилия да скрия сянката си, която отново се е събрала.

Навлекът може да я види и да ме прокълне, което е сигурна смърт, но на мен точно сега не ми е до това. Не ми е…

Нещо ме яде отвътре и е по-силно от всякаква магия и прокоба. Сълзи се стичат по страните ми и ако не беше това влудяващо чувство на безсилие и тази безгранична болка от нещо изгубено, сигурно щях да се наругая и засрамя. Знам какво става, но още не съм готов да го призная пред себе си. Чак когато сълзите спират и очите ми отново започват да виждат, си давам сметка, че изгарям от ревност. Най-обикновена човешка ревност, такава, каквато изпитва всяко едно смъртно създание. Знам, че всичко това е от нея, тя ме прелъсти и ме накара да се влюбя отново в нея, но защо! Защо, защо, защо, по дяволите и по всичките гадости на тоя свят? Защо го направи? Мислех, че иска да ме накара да ù помогна да спре навлека, да ù кажа някои хитрини. Но нищо такова не стана, тя просто ме прелъсти и ме остави да тичам като гладно кученце подире ù. А сега ме нарани, безсмислено и жестоко, нечовешки жестоко заради абсолютната безсмисленост и ненужност на всичко. Дори не мога да се удивя на чутовния вещерски подвиг, който тя извърши пред очите ми. Всичко е сиво и противно, всеки цвят е грозен, всеки дъх – противен. Да усещам е болка, да желая нещо – агония. Няма лек и противодействие на тая магия. Тя идва от сърцето и там вирее. Ставам бавно и без да виждам ясно пред себе си, се връщам обратно. Не искам да живея и един миг така…

Хващам пътьом някакъв сух клон. Знам какво ще направя. Достатъчно е да я одраскам, да пусна няколко капки кръв по бялата ù кожа и навлекът ще подивее. Ще забрави колко е кротък и колко му харесва да бъде приласкаван и утешаван. Ще затрие всичко наоколо. Мен, нея, гората, тревата, Звездин, вероятно и себе си. Тук ще е суха долина още двеста години и хората вероятно така ще я наричат – Сухата долина. Или Навье дере. Какво ме е еня за това…

Всичко е толкова глупаво. Невероятно глупаво… Съзнавам го ясно и нищо не мога да направя. Черната ярост се е вселила в мен и не мога да спра. Навье е сила, която също идва от сърцето и вирее там. Всеки я има, както всеки умее и да обича, да усеща красивото и да се радва на живота.

Двамата стоят прегърнати точно както ги видях преди час. Или пък преди сто години. Тя е малко по-висока от него и се е надвесила някак отгоре му, той пък я притиска към себе си със силните си селски ръце. Непохватен и неуверен е, но в неловките му движения се долавят жар и страст.

Звездин ме забелязва, после забелязва и тоягата в ръката ми и скача насреща ми. Една дума и едно махване със свободната ми ръка са достатъчни, за да го закова на място. Вече не ме е страх от това, че заклинанията ми ще се извратят в нещо неочаквано. Те, оказва се, вече си действат съвсем прилично. Още няколко крачки. Бавно повдигам сухия клон и замахвам в движение.

Времето се забавя, всяка крачка е цели години. Движенията ми са тежки и тромави. Последното, което ми хрумва, преди да умра, е, че в никакъв случай няма да успея. Не ми стига цяла една крачка. Един малък миг. Нещо непременно ще се случи, преди той да изтече.

Дебелата тояга вече свисти във въздуха, носи се неудържимо към бялото лице на Ангелина. Може би към лявото ù слепоочие или към ухото ù. Последният миг ме разочарова. Нищо не се случи, те стоят все така прегърнати, вплетени един в друг. Изглежда, че просто ще умра.

И тогава разбирам, че няма да умра, напротив, ще живея и цял живот ще нося на плещите си някаква непоносима вина за това, което правя сега. И няма да намеря ни прошка, ни утеха, въпреки че изобщо не съзнавам, в този момент, какво точно извършвам, че… А може би точно така трябва да бъде всичко? Може би това е някаква тайна цел на Ангелина, която ще разбера след сто или хиляда години? Все някакъв смисъл трябва да е имало в това да ме домъкне тук! Трябваше да ударя него, не нея. Трябваше! Защо реших точно нея да халосам с тая гьостерица? Недомислих, прибързах, постъпих като последния глупак. Или?

Да, излиза, че всичко е правилно. Нея ще ударя, а него ще го удуша с голи ръце. Преди да се е събудил от унеса, преди да ме прокълне, преди да направи каквото и да било. И предсмъртното му проклятие ще се падне на мен, само аз, единствен, ще го отнеса. Ангелина спечели. Намери начин да спре навлека. Като погуби мен.

Тоягата свисти неудържимо, носи се към челото ù. Не разбирам защо още главата ù не е отскочила назад и кръвта ù не е плиснала навред. Може би още не съм съобразил всичко и докрай. Някой благосклонно ми дава още и още време, за да осъзная напълно колко тънко и подло съм бил употребен.