За спасяването на света

– Да. Ето това е последното, което трябваше да проумея. Нищо повече няма. Не мога да те прежаля и затова дойдох тук, затова съм такъв окаяник и диря смъртта. Направи ми услуга, либе. Вкамени ме. Ти я умееш тази магия. Или ме превърни в ястреб мършояд. Не искам да страдам, моля те.

– Не мога, любов моя. Дори да можех, не бих го сторила. Обичам те, не разбираш ли? И това ли не разбираш?

– Не. Това не го разбирам. Ти обичаш него и сега ще си тръгнеш с него. Това е просто и го разбирам, останалото – не.

– Този живот не е писано да съм твоя. Някога бях твоя, после не. Но ние, вещиците, имаме повече от един живот. Този ще даря нему. И на още един, който ще дойде след него. Ако ли е момче, бъди му баща и наставник, научи го на всичко, което умееш.

– А ако е момиче?

– Ако е момиче, това може би ще съм аз. А може и да не съм. Потърси ме! Не ме забравяй. Чакай ме. Каквото и да стане, търси и чакай този, който ще дойде след мен.

– Защо да го правя?

– Защото той ще бъде ЙЕВАН.

– Йеван?

– Да. Йеван. Чакай го и го търси. Знам, че ще го намериш и ще го опитомиш. Ти успя с навлека, справи се блестящо. Ще успееш и с йеван. Сбогом, любов моя. Не ме забравяй…

(Бездната започна да изчезва. На Зайрян му се стори, че чу още една последна дума. Нещо като „Чакай ме“, но не беше сигурен. Черната пелена пред очите му изчезна и той просто се строполи на земята, облян в сълзи.)

* * *

Никога не съм изпитвал такова силно желание да се прибера вкъщи. Сякаш там е всичката радост и щастие на света, в нашата продънена и порутена къщица. Да видя мама и тате, че и батьовците си. Даже за тъпото псе ми е мъчно и искам да го взема на ръце и да го погаля.

– Хайде да идем у дома – казвам на Вестина, а тя само се усмихва в отговор. – Искам да те покажа на мама. Знаеш ли как ще ти се зарадва?

– Знам. Хайде.

– Дий, конче, дий! Заведи ни у дома! Знаеш ли, може моите батьовци вече да са се задомили. Ще трябва друга къщичка да си построим. Аз имам здрави ръце, бъркал съм кирпичи по цели дни. Тате ще ни помага, а може и на дебелия чорбаджия да му се откъсне нещо от сърцето.

– Може! Аз умея да меся хляб и да доя козите.

– Дий, конче, дииииииий! По-бързо! По-бързо към дома, тичай – препускай!

Епилог

Хлапетата играят някаква странна игра. Прилича на хокей, но вместо кънки имат обикновени ролери, а вместо стикове – дунапренени бухалки, облицовани с изолирбанд. Препускат като вятър по мраморните алеи на парка, заобикалят ловко кошчетата за боклук и дърветата, пейките и майките с количките и се стремят да докопат някакъв червен парцал, вързан на възел. Дърпат го едно от друго, опитват се да си го отнемат и се налагат безжалостно с бухалките. Весела глъчка, усмихнати детски лица изпод пластмасовите каски, ожулени колена и лакти… Цялата прелест на детството накуп.

Сядам на припек и чакам да се посмрачи. Като си нямам работа, захващам се да правя ново гадание. Три кокоши перушини, рог от млада коза и шепа боб. Простичко и семпло, нито е по пълнолуние, нито пък изобщо е по правилата, но ако съм близо, ще се види и така.

Усеща се все по-силно. Вероятно съм много близо. Може би някое от тези хлапета е точно това, което търся. Йеван. Топлината. Безпримерната заразяваща доброта. Силата, от която всичко се изцелява, всичко разцъфва, всичко се съживява и започва жадно да се радва на живота.

Червената топка на хлапетата отскача от нечия бухалка и се търкулва към мен. Цялата тълпа се понася насреща ми със страховита скорост като някаква стоглава ламя. За тях аз съм просто един просяк, сакат и изгърбен човечец, който се припича на слънце. Всички спират като един, едно от хлапетата дори пада по корем, а още две се спъват в него. Не мога да различа ясно момичетата от момчетата. Всички са млади, загорели, силни и жизнени, лицата им са усмихнати и в погледите им няма нито презрение, нито погнуса от стария човек. Просто си искат топката.

Пресягам се бавно и хващам червеното възелче. Подхвърлям го от длан на длан и вдигам поглед към тях. Опитвам се да изобразя нещо като усмивка на лицето си, но един Господ знае какво се е получило. Подхвърлям им „топката“ далеч зад тях и тълпата мигом се втурва натам, забравяйки и за мен, и за всичко друго на тоя свят.

– Кога ще се откажеш от тия глупости с боба и кокошата перушина? – пита невидимият змей зад гърба ми. – Никаква полза не можеш да имаш от тях. Загубили са всякаква сила отдавна, ако въобще са имали някаква сила някога.

– Навремето ми свършиха хубава работа – отговарям небрежно.

– Навремето… – ръмжи гадината, изразявайки крайно съмнение и възмущение. – Нито времето е същото, нито човекът.

– Знам.

Неприятно ми е да споря с него, но няма как да го разкарам. Първо, той е безкрайно по-силен от мен, може да ме убие с едно дихание или с едно перване на могъщата си лапа. А второ… Второ, без него няма да мога да намеря пресъхналите извори. Няма да има къде да отведа йевана, ако имам щастието да го открия и опитомя.

– Ангелина знаеше, че ще се стигне дотук. Излезе по-умна от всинца ни.