За спасяването на света

Елица често се питаше защо никой не чува тайнствения шепот, изчезващ сред воя на вятъра, нито вижда черните ръце на гората, нито долавя мириса на смърт и пепел. От малка знаеше, че в дълбините на планината се крие страшна стихия, която дреме, ала един ден ще се развихри и няма да знае покой, ни жал, ни пощада. Виждаше похожденията на злата сила в съня си, а понякога съзираше плискащата кръв, чуваше писъците, долавяше ужаса… дори будна. Звярът се спотайваше, но с всяка нова луна ставаше все по-голям, все по-свиреп и трупаше злоба.

Пълната месечина грееше в небето, а оранжевите езици на огъня разпръскваха златни отблясъци върху седянката в двора на Станковата къща. Десетина моми от махалата предяха и шиеха. Уж работеха, а час по час хвърляха пламенни погледи на избраниците си, дошли да им свирят и да пригласят на песните им. Беше шумно и весело, есенната вечер се изпълваше с шеговити подвиквания и смях.

Елица бе приседнала на крайчеца на една пейка, свела поглед към ръкоделието си – бродерия, неравна и неумела. Знаеше, че не я желаят, макар да я бяха повикали. Канеха я със скрита надежда, че няма да иде. Появеше ли се пък, все за миналото приказваха. Така беше и този път. В случайно разменените думи за нея девойката долавяше пренебрежение и присмех, а върху лицата на младите срещаше враждебност.

Стоеше и чакаше – не за сплетниците и злите погледи беше дошла… Ето че на портата се появи Деян, синът на най-имотния човек в селото, на стария Гюро, дето я прибра, майка ù като се удави в реката. Младежът бе висок и широкоплещест, русоляв и къдрокос, с румено лице и дяволита усмивка. Макар да го виждаше всеки ден, не можеше да му се нагледа, а щом срещна погледа му, сърцето ù затупа силно. Тя изпусна кълбото с конци и нишката се разви. Изтърколи се тъкмо до краката на Миланка, която го вдигна да ù го подаде.

– Вземи, сестричке – рече тя и бе единствената, която ù говореше на галено, единствената, дето я смяташе за не по-лоша от другите моми.

Елица кимна за благодарност, но не смееше да срещне хубавите, кротки като на сърна кафяви очи на Миланка. Нямаше думи на признателност за подкрепата на едничката си дружка, нито думи, с които да моли за прошка за онова, което не бе сторила, но възнамеряваше да изпълни още същата нощ.

– Няма е, клетата – захвана да обяснява стрина Никула на Станковица, макар всички да знаеха. – Тъй е, като е прекарала половината си живот в гората. А майка ù, Дафина, беше луда и не я е научила да говори…

Тъй си беше. Елица израсна с песента на гората – поривите на вятъра и шумоленето на клоните, ромоленето на потока и крясъците на птиците. Улавяше всеки звук и успяваше да го отличи от безбройните шумове, които я заобикаляха. Можеше да върви часове наред със затворени очи, намираше пътя си по тайнствения говор на дърветата и единствена тя разбираше езика на планината. Нито веднъж не чу майка си да проговори, нито да запее, нито да извика. Дори из къщата Дафина се движеше тъй безшумно, сякаш бе сянка, а не човек от плът и кръв. Детето се научи да долавя стъпките ù, които никой друг не би усетил, да се вслушва в дишането ù, а понякога му се струваше, че може да чуе туптенето на сърцето ù…

Девойката с тъга си припомни тия дни, а подир туй се насили да се върне отново към глъчката и да се заслуша в разговорите. Момите на седянката се заливаха от смях, закачаха се с ергените, подхващаха заедно песни. Само тя седеше сама настрана, мълчеше, работеше и никой не смееше да я доближи. Деян се беше настанил до Миланка и час по час нещо тихичко ù думаше. Бяха си лика-прилика и така нежно се гледаха, та Елица чувстваше как сърцето я стяга и едва си поема дъх. Не изтрая повече, стана и се отдалечи, като че да се отбие в къщата. Щом излезе от осветения кръг, си тръгна в нощта.

Никой не я потърси.

Чорбаджи Гюро си беше легнал рано и Елица чу задавеното му хъркане още от първия кат на къщата. Странен бе този мъж: кокалест и прегърбен, с олисяло теме и сипаничаво лице. С особен поглед я гледаше, откак стрина ù Гюровица се спомина по Йордановден. Девойката все странеше – колкото синът ù беше приятен, толкова бащата я отблъскваше. Усещаше защо майка ù е избягала, догаждаше се и защо Гюро я прибра при себе си, но не ù се мислеше – друго ù беше казала старата Милуша и му беше дошло времето да го стори.

Елица смъкна престилката и сукмана си. Винаги ги слагаше с нежелание, притесняваха я, а забрадката най ù пречеше. Макар да се носеше сплетена на плитка, все разни непокорни къдрици се измъкваха изпод кърпата. Само по риза, девойката разплете и разреса косите си, изми се, постоя нерешително, пък отиде в стаята на Деян. Приседна на миндера да го чака, и отново се унесе в спомени. Дълго време мина и беше задрямала, та се стресна, щом едрото му тяло се изправи на вратата. Той пристъпи към нея с изненадано лице, като че се чудеше дали не е объркал пътя в тъмното.

– Що дириш тука?