За спасяването на света

Росен свали камбанката от клона и ù я подаде. За миг пръстите им се докоснаха и тя усети потръпването му при този допир. Знаеше как сърцето му се разтуптява по-силно, щом тя е наблизо, ала изпита само досада от трепетите на младежа. Пое подаръка, разлюля го, за да се наслади на звука, и скръсти ръце пред гърдите си. Продължаваше да гледа засмяна Росен, а той се готвеше да ù разкаже нещо, но гневен глас го възпря:

– А, значи на тази раздаваш стоката! Проклетница и непрокопсаница, дето се бута да получи нещо наготово. Нали живее в чорбаджийската къща, да си плати тогава…

Росен застана между мъжа и изгората си, а Елица изслуша тия лоши думи, без да се смути или да отстъпи назад от сергията. Водачът на чергарите бе грамаден, черен и свиреп, имаше разкривени черти, дебел нос и остра, четинеста брада. Ядосан, изглеждаше по-страшен от всеки друг човек, когото девойката бе виждала. Само че в планината и в сънищата си тя беше срещала по-ужасяващи създания от него.

– Аз съм правил звънчетата, аз си знам дали да ги продавам, или подарявам – отвърна Росен тихо, но в гласа му имаше предизвикателство.

– Тъй ли? Тъй ли ще ми говориш…

Мъжът се вбеси не толкова от постъпката на Росен, колкото от отговора му. Пристъпи към момчето и замахна да го удари, но внезапно ръката му се спря и той я отпусна. В погледа му се криеше заплаха по-късно да накаже сина си за проявената дързост, но се обърна и се отдалечи. Една жена, която имаше безгранична власт над него, беше излязла иззад прострените черги. Жена, пред която дори този препатил мъж се чувстваше като малко дете. Свилна беше висока, с къдрави златни коси до кръста и сини очи, бистри като планински извор. Изглеждаше млада и само по погледа ù се разбираше, че е пазителка на вековна мъдрост. От нея Росен беше взел изящните си черти, на баща си приличаше единствено по бакърения цвят на кожата, катраненочерните коси и маслинените очи.

Елица изпита хлад и усети смущение, щом срещна погледа на русокосата. Върнаха се обидата и срамът от ония дни, когато обикаляше из гората, а приказно красивите горски духове я пъдеха от сборището си. Майката на Росен също не я харесваше – всеки път я гледаше лошо и девойката чуваше в главата си древните заклинания, с които се опитваше да я прогони. Спомни си за думите на Никула една вечер на седянката:

“Каква жена има главатарят на скитниците! Че е хубава – хубава е… Само че не е от тоя свят, то и името ù е едно непривично… А като го гледам какъв е черен и страшен като караконджул, как гледа като таласъм и е готов да разкъса някого, не ще да е отишла при него по своя воля. Насила я е взел, ама не от някое село, а направо от самодивската поляна. Я ризата ù е откраднал, я в черна магия я е оплел, та да не може да се върне при своите. Седи си тя на вид кротка и се прави на хорско чедо, но кой знае какви злини крои… От този край на планината ще да я е откраднал. Преди седемнайсет лета, мъничка бях тогава, пак бяха дошли чергарите. Дали е бил с тях, не помня, но така ще да е било…“

Тъй говореше Никула, а тя твърдеше, че много знае и от всичко отбира.

– Взе каквото ти трябваше, сега остави Росен, че си има работа – каза Свилна, пресичайки мислите на девойката.

Светлокосата говореше тъй властно и заплашително, че синът ù не посмя да възрази. Смигна на изгората си и прошепна:

– Пак ела, ще те чакам!

– Хайде, Кръстино! – пак я подкани майката. – Върви, че ще вали дъжд, да се не намокриш!

Наречена с чуждо име, Елица потрепери. Кимна за сбогом на Росен и си тръгна.

Дълги години девойката живя, без да бъде кръстена. Майка ù никога не ù проговори, така и не ù даде име. Когато я прибраха в селото, не можеше да остане повече неназована. Попът извърши обредите в селската църквичка – ми краката ù във вода, накара я да държи свещ, прави странни знаци пред лицето ù, окади я и през цялото време пя неразбираемо. После започнаха да я наричат Кръстина. Тъй нареди стрина Никула, която нямаше повече от трийсет лета, но бе веща в тия въпроси.

– Родена е по Кръстовден – обясняваше. – Ще има нужда да я закриля кръстът Господен, каквото е преживяла клетата… Човек като се ражда, сам си избира името и на празника си трябва да е кръстен. Е, не че съм била там, тя като се е раждала де… Да не си помислите криво, аз с таз бъркотия нищо общо нямам!

Никому и през ум не би минало, че благочестивата и набожна Никула ще се замеси в нещо нередно – особено пък преди толкоз години, по времето, когато е била момиче. Тя обаче държеше да покаже, че не одобрява случките, за които знаеше толкова много. А подир разправяше за покойната Дафина такива неща, сякаш я е следвала навсякъде по петите и със свещ ù е светила.