За спасяването на света

Девойката открехна прозореца, полегна на миндера и се заслуша в едва доловимия звън, който полека я унасяше далече, далече… През същата нощ сънува, че отново лети над гората. От години Враната не я беше навестявала, но щом се понесе на крилете ù, веднага усети познатото опиянение от свободата и небесния простор. Завърна се в родната къща, скрита сред скалите и пущинака. Разходи се из места, дето човешки крак не бе стъпвал.

Срещна Враната още по времето, когато живееше с майка си в гората. Случи се през зимата, беше по онова време, което после узна, че хората наричат „Мръсни дни“. Земята бе покрита с дебел, пухкав сняг и рано сутринта Елица излезе да донесе вода от реката. Там, край брега, видя тъмната птица, кацнала на един бор – стоеше неподвижна и като че я наблюдаваше. Имаше нещо особено в нея и двете дълго се гледаха. Уж на врана приличаше, ала не беше птица като птица, ами нередно голяма ù се стори, перата ù лъщяха като със сребро поръсени, а очите ù бяха черни и изпъкнали, прилични на мъниста. Момичето почувства, че Враната отвръща на погледите му, сякаш разбира промяната в изражението му и говори на своя таен език без думи. Неизречено беше желанието за свобода и простор, но се разбраха чудесно, като че бяха сестри или две половини на едно цяло.

Птицата плесна с криле, изкряска и полетя, а детето почувства как опората под краката му пропада. Белите ели се завъртяха бясно пред погледа на Елица, тя се издигаше все по-високо и по-високо… дорде се озова над гората, над виещата се река и селото, скътано като орлово гнездо в гънките на планината. Толкова бе странно туй, което виждаше – светът изглеждаше изкривен и безцветен, но нереално грапав. Намираше се далече над земята, а съзираше дреболии, които никога не бе забелязвала. Вятърът брулеше силно крилете на враната и я отклоняваше в полета ù, но момичето не чувстваше ледения порив, нито докосването на запратените снежинки – само духът придружаваше Враната, тялото остана другаде.

Тогава за първи път видя селото – досещала се беше, че майка ù не е единственият човек на земята, но живееше в догадки и съмнения. Спуснаха се ниско над къщите, дворовете бяха като кръпки върху бяла престилка, а постройките се издигаха – същински преспи, ала с ъгловати очертания. Беше рано, нямаше много хора, а малкото бяха увити с дебели шуби и загърнати в шалове. Враната кацна на една ограда и Елица видя няколко деца, които се гонеха и се замеряха със снежни топки. Едно момче привлече погледа ù – високо бе и едро за възрастта си, със светли коси и очи, сини като метличина. Усмихна ù се, макар да не я виждаше, и тя повече не можа да откъсне взор от лицето му, дори не посмя да премигне, додето момчето само не се извърна на другата страна. Така разбра за Деян, от този миг все го търсеше и искаше да улови всяко негово изражение или постъпка.

През онзи ден преди повече от десет зими, момичето с мъка се свести, свито в снега под дървото. Беше сковано и премръзнало, но изпитваше желание да лети отново. Потърси с поглед птицата. Не я откри, но в шумоленето на клоните под напора на вятъра дочу обещание – Враната никога няма да я изостави и ще ù показва нещата, които пожелае да види.

Една нощ в края на лятото, тъкмо след рождеството на Пресвета Богородица, Елица си тръгна от дома на чорбаджи Гюро, без да се обади на никого. Избяга в гората. Нищо свое нямаше и нищо не взе – там, където отиваше, щеше да намери всичко нужно. Остави и шарените сукмани, и тъканите престилки, и забрадките, дето толкова ù пречеха. Тръгна си по риза, боса, с разпусната коса. В една кърпа събра камбанките на Росен – медните гласчета, които младежът за нея беше правил и от сърце ù ги беше дарил.

Вървя дълго из гъсталака в пълен мрак, но с лекота откри свърталището на майка си, тъй закътано между дърветата и скалите, та едва ли някой знаеше за съществуването му. Макар необитаема от толкова време, постройката се издигаше непоклатимо между дърветата. Състоеше се от три стаи. Първата бе голяма, светла и служеше за готварница и гостна – макар че гости никога не бе имало, нямаше и да има. Зад нея беше друга, мъничка, в която Елица и Дафина бяха спали прегърнати всяка нощ върху дебели китеници. Третата нямаше прозорци и криеше всякакви причудливи предмети – платове и украшения, съдове, сечива и всичко, за което човек би могъл да се сети или да поиска. „Скривалище на разбойници“ – би казала Никула, но Елица някак знаеше, че в къщичката не е стъпвал друг човек освен нея и майка ù. Не беше човек този, дето беше оставил даровете – по-скоро бе някой, дето искаше да се погрижи за дъщеря си.