За спасяването на света

– Каквото правя за нея, не ми тежи. Тя е моето слънчице…

– Не е тя слънце, ами облак мрачен, буреносен.

– Като мене е, ние сме различни от хората.

– Не. Ти си много повече човек от нея, а тя… Баща ù…

– Кой е баща ù? – прошепна Росен, но като че отговорът не го вълнуваше.

– С много имена го наричат, а истинското не трябва и да се споменава! Дори благочестива жена да е била майка ù, все едно, защото семето е негово. Кръвта ù е лоша – скоро тя ще се покаже каквато е… Едно чедо си ми, не ме оставяй! Върни се с мен в стана и всичко ще се нареди. Хората ще ти се зарадват, дори и татко ти…

– Носи му много здраве! – засмя се младежът. – Ти върви. Любя я и няма да я оставя!

– Само да се стопи снегът, синко, дигаме стана и тръгваме, че дълго се заседяхме тъдява – рече Свилна. – Оставяме те и си хващаме пътя, никой не ще те чака…

– Тъй да бъде!

Жената кимна, а в очите ù проблеснаха бисерни капки. Извади от пазвата си муска – парче дърво на връвчица, и го върза на шията на Росен. Притисна го към себе си – силно и продължително. Много беше живяла, познаваше и хората, и изчадията от най-тъмните дебри на гората – усещаше, че вижда сина си за последен път.

– Дано заклинанието ми те опази!

Враната отлетя от близкия клон с крясък, младежът се стресна и проследи полета ù. Елица не знаеше дали се е досетил, че тя го следи, но твърде късно бе за него да ù избяга. Майка му беше веща жена, може и самодива да беше, но девойката не вярваше в магиите ù. В планината имаше друга сила, пред чиято мощ всички останали се прекланяха.

Елица не изпитваше нужда да лети, не искаше да вижда горските обитатели, изпълзели от леговищата си, та да вилнеят по време на Мръсните дни, ала една нощ Враната сама я повика. Птицата седеше на перваза пред прозореца ù, гледаше я, без да потрепне, и настояваше нещо да ù покаже. Отлетяха над тъмнеещата гора и се насочиха право към дома, дето девойката беше живяла толкова време в селото. Сърцето на Елица затуптя по-силно. Що се бе случило на Деян? Какво ли нещастие го беше постигнало в туй проклето време? Трябва да се беше венчал вече за изгората си… Дали бяха честити? Опасението тъкмо се беше загнездило в душата ù, когато Враната запърха пред прозореца му и Елица съзря младоженците в постелята си – той в единия край обърнат с гръб, а на другия Миланка – красива, румена, с разпуснати коси и усмихваща се в съня си.

Видението трая само миг, Враната се сниши и отлетя към вратата. Там стоеше високо и тъмно същество – със синкавобледа кожа и блестящи воднисти очи. За първи път от седем лета Елица видя майка си. Сама отнела живота си, подир смъртта си Дафина се беше превърнала в бродница, обикаляше в най-тъмните нощи и търсеше отплата за нещастието си. Значи нея бяха виждали хората край гората, тя беше плашила преминаващите пътници и беше морила заблудения добитък. А може би не само животните, а и злочестите деца и жени, които се изгубиха без следа през изминалите вледеняващи зими.

Черната фигура потропа на вратата, а след това отново и отново. Враната беше кацнала на стряхата и от мястото ù Елица успя да съзре съненото лице на чорбаджи Гюро, когато отвори. Погледът му беше занесен и той като че не разпозна мъртвата. А и тя не му остави време – нахвърли се отгоре му и зъбите ù се впиха във врата му. Мъжът навярно пак беше пил, едва имаше сили да се противи и не успя да я отблъсне от себе си. Тялото му се мяташе, ръцете му безпомощно дърпаха парцаливите дрехи на бродницата, ала нямаше за него спасение.

Елица потрепери, не искаше да гледа повече. След миг отвори очи в горското си скривалище и стана от постелята. Майка ù бе усетила присъствието ù и щеше я посети. Свали резето и излезе от стаята. Росен спеше спокойно, упоен от билките ù. Тя се наведе и се загледа в кроткото му мургаво лице. Изпита непознато чувство на умиление при вида му. Не посмя да го събуди, а и не би могла. Искаше да е сигурна в него – макар заспал да изглеждаше невинен като пеленаче, тя знаеше, че мъжки сънища сънува.

Застана до вратата и зачака. Пътят от селото беше дълъг, ала нощните създания от мрака се движеха по тайни, преки пътеки – скоро сянката на бродницата се появи между дърветата и пресече заснежената поляна пред къщата. На прага се спря и загледа недоволно връзките чесън, окачени на вратата.

– Свали ги, дъще, да вляза!

Думите се лееха ясни и напевни, Елица не можеше да се насити на гласа на майка си. Молбата беше изречена ласкаво и нямаше как да ù се противопостави. Тя свали всичко, що пазеше от злите сили, и се отдръпна навътре в стаята. Бродницата я последва и на светлината на догарящия огън девойката успя да я разгледа. Беше си все същата висока и красива жена, но лицето ù изглеждаше по-костеливо, а светлите очи бяха изгубили цвета си и жълтееха. Кожата ù беше сива, а тялото ù изглеждаше подуто – такива бяха вампирите, само кръв и месо, без кости. Парцаливите дрехи и тъмните разбъркани коси бяха мокри и от тях по дъските на пода се стичаха струйки ледена вода.