За спасяването на света

По-късно девойката се прибра в спалнята си и както всеки път залости вратата. Росен се сви на пода пред огнището и не подозираше, че слабостта, обземаща го подир мръкване, и дълбокият сън не са предизвикани единствено от изтощителната работа.

Росен така и не научи защо изгората му избяга от селото, защо изостави света на хората и се върна към дивото си съществуване в гората. Никой не знаеше, че онази вечер тя се сблъска неволно с чорбаджи Гюро. Беше се смрачило навън, а свещите още не бяха запалени, та в полумрака тя първо го сбърка с Деян и аха да се зарадва. Подир това я лъхна миризмата на люта ракия и различи разкривените черти на господаря на дома. Пиян беше, ала туй не я изненада – от месеци той все така ходеше, говореше завалено и едва се крепеше на краката си. Очите му бяха кървясали, лицето – мораво и се задъхваше.

Мъжът я притисна към стената, с едната си ръка я държеше здраво да не избяга, а с другата се опита да смъкне сукмана ù. Ризата ù се разтвори и той бръкна в пазвата ù. На Елица се прииска да му каже да не я стиска тъй силно, че я боли. Ала нямаше глас и не владееше думи, а той не вдигаше очи към лицето ù, за да му заговори с поглед. Опипваше я грубо и тя се уплаши, че ако помръдне, ще я удари. Не се страхуваше, че той ще я нарани, а по-скоро изпитваше ужас от това, което тя би могла да му стори, ако се разбеснее. А чорбаджи Гюро ù заговори на пресекулки:

– Реших що ще сторим… Ще се венчаем заедно с Деян и Миланка! Да… Добро ти правя, чедо. Теб никой ерген няма да те поиска, ама аз не съм придирчив човек. Две булки ми взе Бог, но ето – трета ми праща. Едно време майка ти не ме щеше, но ти ще си по-добра от нея…

Елица едва си поемаше дъх, ала без сама да разбере как, за първи път през живота си използва гласа си – беше нещо средно между вик, стон и хлипане, а звукът прозвуча толкова нечовешки, че тя сама потрепери. Гюро най-сетне я погледна в очите. Тя опита да се засмее, но изражението не ù се подчини. Усмивката ù се получи така хищна и разкривена, та мъжът я пусна и отстъпи назад. Загледа я сякаш рогатият седеше отпреде му, а подир туй се прекръсти. Отдръпна се и кой знае какво щеше да стори, но Елица не го дочака, ами се втурна към стаята си.

Преди изгрева си тръгна. Не бе само заради страха, че насила ще я венчаят за чорбаджията. Още щом Деян беше отвърнал поглед от нея, дорде седеше в стаята му, готова на всичко… Още тогава беше разбрала, че няма да стане човек. В гората трябваше само да чака. Злият дух вече не спеше, а я търсеше. Тя чувстваше, че скоро ще я открие.

Онази зима беше мека, но скоро снегът затрупа всички пътища в планината. Животът в скривалището сред скалите продължаваше да тече все по същия начин, но обитателите му чувстваха, че нещо предстои да се случи. Годината си отиваше, дните ставаха по-кратки и Елица все по-рано се затваряше сама в спалнята.

Празниците и постите не спазиха, пък и как ли ще ги спазят! Ала в навечерието на Мръсните дни Росен сложи чесън и глог на всички места, откъдето влизат злите сили – вратата, прозорците, комина. Елица го остави да прави каквото си иска, и шеташе по своите неща – сготви, дълго реса косите си край огнището и размести камбанките в стаята, дорде ги нареди така, че да звънят както ù харесва. През цялото време бе замислена и гледаше младежа с подигравателна усмивка. Той направи всичко, за да държи злите сили извън къщата, ала не можеше да прогони нея.

Същата нощ Росен излезе, без да ù се обади. Тя го чу, щом затвори вратата, легна върху китеника в леглото на майка си и потърси с мисъл Враната. Откъсна се от тялото си, духът ù полетя на крилете на птицата в мрака на мразовитата нощ. Скришом последва младежа, който стигна до реката и се спря на брега. Майка му негласно го беше повикала и не се наложи да я чака дълго. Свилна дойде откъм селото, загърната в кожух от лисици, скрила златните си коси под синя кърпа. Приближи сина си полека – сякаш в първия момент не го позна. Усетила чуждо заклинание, разтвори палтото му и заразглежда новата му риза. Елица я бе ушила от платовете, скрити в тайната стая сред купищата богатства. А подир това дни наред везеше шевиците ù, като си повтаряше мислено заклинания, неясно кога, как и от кого научени, състоящи се от чувства и образи наместо от думи и заради туй още по-силни. Майката на Росен откри особеното везмо – черни и тъмносини разкривени шевици.

– Дар ми е от нея.

– Виждам, че е по-умела, отколкото ми се струваше – поклати глава Свилна. – Втъкала е в нишките магията си – от горските духове да те защитава, от таласъмите, караконджулите и вълколаците. Дорде я носиш, няма да посмеят да те закачат. Хитра е тази Кръстина, от всички в гората те пази да ти не сторят нещо. Само от нея нищо не може да те опази. Не трябваше да ходиш при тази чума, синко. Тя ще те погуби.

– Не вярвам. С нея ще живея, дорде тя сама не ме пропъди. Дори за ръка не дава да я хвана, ала инак се погаждаме. На мен и туй ми стига – да я гледам как се усмихва. Помагам ù да върти къщата, тя има нужда от мен.

– Цял живот ли тъй ще ù слугуваш?