За спасяването на света

– Мъж ти трябва, семейство. За кръв иде реч – или ще се пролее твоята, или ще стане страшно… Не, не ме гледай тъй, няма да умреш. Ще ти кажат, че е грях, ако не си венчана, ала да останеш самотна ще бъде по-лошо. Най-голямата мощ се крие в жената, когато е сама със себе си, недокосната и със свободно сърце – за никого не я е грижа, никого не чака, не милее за своите.

Елица кимаше, макар да не разбираше всичко, което ù говореше Милуша. Чувстваше, че в думите на старицата има истина – край Деян не мислеше лошо, той сякаш прогонваше виденията за кръв и разруха, тя усещаше, че ако заспи до него, няма да сънува кошмари.

– Сигурно си залюбила някого? Трябва силно да го любиш този, при когото ще идеш. Важното е любов много да има, иначе ще се ожесточиш и по-лошо ще стане. Разбираш ли?

Девойката поклати глава и благодари на старицата с поглед. Още тогава чувстваше, че Милуша не е каква да е жена. Даже някой да ù беше казал, че такива ги наричат „юди“, не би се уплашила. Вярваше в чутото и беше готова да го стори. Искаше Деян да я освободи от разрушението. А той я отблъсна.

Елица знаеше, че с падането на нощта няма да може да се сдържи, свършиха се силите ù да се бори. Миризмата на майчината ù кръв я озвери и само слънчевата светлина я възпираше да се преобрази. Очите я боляха от отблясъците на снега и тя прекара деня свита в кьошето, закрила лицето си с ръце. В другата стая Росен шеташе нещо и от време на време неволно закачаше камбанките, които се обаждаха свенливо. Дори техният звънлив шепот не можеше да я успокои, нито присъствието на младежа ù вдъхваше сигурност.

Когато мръкна и пълната месечина огря къщата, девойката излезе от спалнята си. Оправи с пръсти разбърканите си коси и приглади дългата си везана риза, ала знаеше, че няма да остане дълго тъй спретната и скоро ще изгуби образа си. Росен беше коленичил край огъня и тя приседна до него. Сложи ръка на рамото му и той се обърна към нея.

– Толкова си… тъжна – прошепна той. – Усмихни ми се!

Елица поклати отрицателно глава. Погледна към прозорците и тавана, където беше закачила десетките звънчета. Нямаше други съдове и железни предмети, които младежът да преправя заради нея. Беше свършил работата си, тя не се нуждаеше от присъствието му. А камбанките тази вечер мълчаха злокобно. Вятърът, който ги караше да звънтят почти непрекъснато, беше изчезнал. Не искаха да говорят от ничие име. Бяха затаили дъх, сякаш предчувстваха, че гибел е надвиснала над техния създател. Росен погледна към творенията си и като че отгатна мисълта на девойката.

– Не искаш повече звънчета, нали?… Усмихни се и ще ти дам сърцето си!

Елица отново закима непреклонно. Сърцето му – тя и без туй щеше да го вземе съвсем скоро. Щеше да го изтръгне топло и туптящо от гърдите му, не ù трябваше ничие позволение. Обзе я трепет, тъй като щеше да се превърне в онзи свиреп звяр, от когото цял живот се бе страхувала. Вечното зло се надигаше. Припомни си мълчанието на майка си, злите усмивки на момичетата от селото, безразличието на чорбаджийския син. Тя искаше да крещи и проклина, но не можеше – никога не бе изрекла нито дума, никой не ù помогна да стане човек. Неясните, несбъднати мечти да я залюби Деян, да я разберат и приемат хората трябваше да бъдат заменени с нещо. С кръв…

Девойката гледаше Росен и усещаше как се изпълва с ярост към него. Нямаше причина, тя дори не се опитваше да измисли причина, поради която да го разкъса. Щеше да умре, защото не я беше изоставил – най-близкият загива първи… Пред очите ù тъмнееше и не чувстваше тялото си като свое. Беше като пашкул, от който ще изпълзи отровен паяк наместо прекрасна пеперуда. Превръщането бе постепенно, ала щеше да остане завинаги. Знаеше, че веднъж вкусила човешка плът, никога няма да възвърне предишния си облик.

Младежът вдигна глава и като че съзря промяната. Беше застинал и я наблюдаваше – как ноктите ù потъмняват и се удължават, как чертите ù се изострят, а в зелените ù очи заискряват безумни пламъчета. Не толкова тялото ù се преобразяваше, а пламъкът на душата ù се вледеняваше и отнемаше всяко нежно чувство от нея. Отблясъците на огъня ù придаваха свиреп израз и разлюляваха призрачната ù сянка из стаята. Росен не изглеждаше ужасèн, нито изненадан, а сякаш предчувстваше съдбата си и я беше приел. Вдигна ръка към лицето ù, спря се и не посмя да я докосне.

– Няма ли да ми се усмихнеш за последен път? – попита.

Макар думите му да бяха изречени кротко, на нея ù се стори, че заехтяха из стаята… и отвъд, из цялата планина и в царството на духовете – сигурно дори и баща ù, онзи, неназованият, успя да ги чуе. Елица потръпна от звука на гласа на единствения си другар и… се усмихна. Ала не така, както той искаше да я види, а с онази другата усмивка – подигравателната, злата… Беше я научила не от зверовете в гората, а от хората. Беше усмивката, която принуди чорбаджи Гюро да я пусне и да се прекръсти. Онази, която накара Деян да я отблъсне и изпъди. Той сега беше далече, ала щеше да открие и него. По-късно… Много хора имаше да посети.