За спасяването на света

Девойката не можеше да се сдържа повече, хвърли се към Росен, острите ù нокти раздраха ризата му, а той не се отдръпна – продължаваше да стои като зашеметен и да се взира в лицето ù. Тя посегна към мургавото му тяло и погледът ù се спря върху амулета на гърдите му. Не беше обикновено късче дърво, ами плочка от глог, а на нея беше изобразено с изящна дърворезба кръгло око. Висеше около шията му не на връзка, а на тънка златна плитка – майка му я беше изплела от собствените си коси. Елица се поколеба, ала едва усети съпротива от допира. Косите се разнищиха, заклинанието на самодивата се разпадна в ръцете ù, тя без усилие свали омагьосания предмет и го хвърли в огъня.

Росен сякаш се сепна от унеса си и посегна към огнището да го извади. Искрите опариха ръката му и той се дръпна. Погледна Елица и тя усети как сред опустошителната ù ярост се прокрадва още нещо. Дървеното око, превърнало се в пепел, не можеше да я спре, ала вече се взираше в очите на младежа – истинските, черни като нощното небе, дълбоки като бездънни кладенци. Единствените очи, дето я гледаха с кротко обожание, единствените, които я намираха за хубава, единствените, в които срещаше безгранична вяра. Един Росен не виждаше в нея баща ù – злия, свирепия, омразния. Навярно затуй не се плашеше – познаваше я по-добре, отколкото тя сама знаеше себе си.

Спря се объркана и се загледа в огъня. Можеше да открие мнозина, на които да отмъщава, ала нямаше да срещне друг, дето да я обича. Засмя се, този път от облекчение, а младежът отвърна на усмивката ù. Милуша ù беше рекла, че за да спре злата сила, трябва да има много любов. Росен толкова я любеше, та стигаше и за двама им. А тя… Защо го беше оставила в дома си? Защо го защити от бродницата Дафина? Защо не го пропъди да върви по пътя си далече от нея? Може да имаше причина. Елица потрепери и се отпусна безсилна в прегръдките му, а той ù зашепна нещо ласкаво.

Необясним полъх разлюля камбанките в стаята, те се пробудиха и зазвъняха.

Редактира: Иван Крумов

Публикации:

1. Антология „Таласъмия 2008-2009“ – „Квазар“ и „Уибробия“, 2010 г.

За авторите

Агоп Мелконян е роден в Бургас през 1949 г. Началното си образование получава в бургаското арменско училище, а средното – в Електротехникума в гр. Пловдив. През 1974 г. завършва машинно инженерство в Политехническия университет, но нито ден не работи като инженер. Влече го писането, затова записва и завършва журналистика в СУ „Св. Кл. Охридски“ през 1977 г.

Като поет дебютира през 1968 г., а в областта на прозата започва да се изявява през 1972 г. Над 25 години работи във вестник „Орбита“ като водещ журналист. Автор е на десетки хиляди научнопублицистични статии, намерили място по страниците на централния и периодичен печат, на сборници с фантастична проза, на пиеси и драматургични адаптации. Сред най-популярните му творби се нареждат „Спомен за света“, „Греховно и неприкосновено“, Via dolorosa, „Сенки от плът“, романът „Смърт в раковината“. На театрална сцена се играят пиесите му „Антиутопия“ и „Страхът живее в нас“. Последната му книга с фантастична проза е „Суматоха за душите“. Той е първият носител на наградата „Гравитон“, а през 2006 г. на прегледа „Еврокон“ в Киев е номиниран за званието „най-добър писател-фантаст“ на Европа за 2006 г.

Наред с активната писателска дейност А. Мелконян е един от основателите на специалността „Арменска филология“ в СУ „Св. Кл. Охридски“, където преподава „История на арменската литература“. Създава собствено издателство „Ерато“, чийто приоритет е поетичната класика, от която издава 22 заглавия. В продължение на пет години списва и издава собствено литературно списание „Зона F“.

За своите сънародници Мелконян написва и режисира пиесите „Къде беше, Господи“ и „Свята пръст“, които се играят на сцената на арменския любителски театър „Сундукян“.

През годините активно се занимава и с преводаческа дейност, като превежда от руски – предимно фантастика, и от арменски – класическа и съвременна поезия. По-голяма част от неговите преводи намериха място в поетичния сборник „Светът пред мене е прозорец…“, издаден след смъртта му.

Посмъртно беше издадена и стихосбирката с личните му стихове „… територия, недокосната от позори“. Неговият талант навярно щеше да продължава да ражда нови послания към читателя, ако коварна болест не бе прекъснала пътя му през юли 2006 г.

Александър Карапанчев е завършил турска филология (и втора специалност – руски език) в СУ „Климент Охридски“. Като офицер от запаса изкарва преподготовка във Военната академия и затова понякога се шегува, че е… академик.

Над 30 години работи като редактор. Влиза в екипа на „ФЕП“ – първото ни профи списание за фантастика, и е сред основателите на три издателства за супержанра („Ролис“, „Орфия“, „Аргус“).