За спасяването на света

Има разни лица за изява: прозаик, поет, журналист, съставител на 20-ина антологии, библиограф и колекционер… Автор е на сборника „В епохата на Унимо“, донесъл му награда от Еврокона в Чехия (2002), и на стихосбирките „Топлото ключе на живота“ (2010) и „Да направиш вкусолет“ (2011). Не му липсват наши отличия за разкази или издателска дейност.

И още: член-основател е на клубовете „Златното перо“ и „Иван Ефремов“. Без да има агентурно минало, става първият чуждестранен гост на най-големия руски НФ фестивал „Аелита“. От три години е секретар на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“.

Ангелина Илиева (Йоан Владимир) разказва:

Казвам се Ани Илиева и нямам нищо общо, даже не се понасям с една друга, която има същите имена. Онази е завършила българска филология много отдавна, после била журналист, после коректор, редактор, напоследък го раздава учèн. Написала е някакви нескопосни разказченца и от срам ги отпечатала под мъжки псевдоним. Даже има спечелени някакви награди съвсем неправомерно, както е известно на всички. Скучна личност като цяло и слава богу, че нямам нищо общо с нея.

Аз от своя страна съм готина и чисто руса, по наследство ми е от баба ми Агнес. Моята баба Агнес е датчанка, прочута плетачка на рибарски кошници, така се запознала с дядо, като се опитвала да му продаде кошница, докато се мотаел край копенхагенските солници. Дядо беше помощник-капитан на кораб, още му пазя лулата с инкрустирана котвичка и надпис БМ Р. Това БМ Р е всъщност БМФ, ама поизтрито от единия край. Като пред очите ми е как пафкаше с тая лула и куцаше с единия крак. Майтапехме се с него, че ако сложи една превръзка на окото, съвсем ще заприлича на стар морски вълк. Пък той отвръщаше, че не бивало да си личи, и с баба се споглеждаха малко смахнато. Нощем съм ги виждала да слизат двамата в мазето и да се суетят над един сандък с голям катинар и малки свастики по него. Не знам какво стана с тоя сандък, изчезна от мазето в нощта, когато се премести крушата. Имахме в двора една много стара круша, растеше си отпред най-спокойно, пък една сутрин гледаме, че вече расте отзад до сайванта и дворът е целият разкопан на дълбоки ями. Същата нощ изчезна и сандъкът с катинара и свастиките.

Кръстена съм на баба си, както се досещате, само че побългарено. Когато ме записвали, в съвета казали на баща ми, че ако ме запише с чуждо име, може после да има проблеми със заминаването на експедиция. Ама не помня това първата му експедиция до Амазонка ли е било, или втората, губят ми се малко нещата. И така съм Ани, а не Агнес. Но това не ми пречи да ям солено и да сънувам едри мъжища с рогати шапки нощем, ако правилно ме разбирате.

Друго, друго… Човек обикновено пише откъде е, ама аз как да кажа откъде съм, като пораснах из амазонските джунгли? И училището ми бяха чичо Понго, чичо Хосе и леля Кочита, вечно ухилени и целите в бръчки. Чичо Понго ме научи да се катеря без ръце, леля Кочита – да правя слънчобрани, а Хосе – да свиря на костилки от авокадо. Свирех „Мила Родино“ и „Хубава си, моя горо“ доста прилично и колегите на татко в експедицията все ме караха, като ги треснеше носталгията. С Хосе също така правехме фигурки за шах от речна глина и той редовно ме биеше, страшен беше в дамския гамбит. Като се върнах в родината, се наложи да наваксвам цялата гимназия с хипнотерапевт. Малко не ме беше хипнотизирал добре по физика обаче, та това ми коства златния медал.

Друго какво да ви кажа за себе си? Имам сравнително рядка професия – инсектотравматолог. Ще рече лекар на насекоми, същото като ортопед, обаче за калинки. Ако имате калинка с изкривено крилце или скакалец с навехнат крак, обадете ми се.

На мен изцяло може да се разчита.

Антон Фотев е писател фантаст от Бургас.

Атанас П. Славов разказва: