За спасяването на света

Някогашната Дафина огледа стаята и очите ù се спряха върху Росен. Тя пристъпи към него, но Елица ù препречи пътя, застана между младежа и бродницата.

– Хубаво момче е. Пусни ме, дъще, жадна съм. И за тебе ще има…

Девойката поклати глава отрицателно и с поглед посочи към селото.

– Седем зими чаках стария безбожник да забрави магическата преграда около къщата си през Мръсните дни. Жена му, дорде беше жива, не пропускаше да я сложи, но ето че нямаше този път кой да го опази… Кръвта му беше тъй горчива, както грешна беше душата му. Защо ме гледаш така?… За другите ли ти е жал? Трябваше да възвръщам силите си с кръвта на невинни, за да мога да отмъстя. Ето, вече е сторено! Сега сме заедно. Ще живеем двете както преди.

Както преди… Елица си припомни дните на детството си, когато кошмарите бяха все още бледи, а ужасното бъдеще – далече. Времето, когато спяха прегърнати, слушаха шепота на гората и нямаха нужда от нищо друго. Времето, преди Дафина да се хвърли в реката, поради причина, която девойката не научи. Искаше тези дни да бъдат отново, ала знаеше, че миналото не се връща. Нейната красива, добра и мълчалива майка си беше отишла завинаги. Грях беше да посегнеш на себе си, и затуй бе станала такава. Бродницата носеше чертите на Дафина, но прекрасният глас не ù принадлежеше. Друга сила говореше вместо нея.

– Дръпни се, дъще! Кръвта му е свежа, ще ти хареса… Що тъй клатиш глава? Нали затуй го държиш при себе си? Хайде, време е! Ти също си жадна, виждам!

Вярно беше – девойката за миг усети как пред погледа ù пада алена пелена, а в душата ù се прокрадва желанието за прясна кръв и сурово човешко месо. Елица беше най-жестокият звяр от собствените си кошмари, неведнъж в несвързаните си видения беше разкъсвала хора и това ù се беше харесвало. Тъкмо щеше да се отдръпне пред Дафина, когато внезапен порив на вятъра удари незалостената врата. Снежна вихрушка влетя в стаята и разлюля всички камбанки, които дотогава бяха кротували в гробно мълчание. Меденият звън накара Елица да се съвземе, тя се хвърли към кръвопийцата и хвана ръцете ù. Кожата беше ледена, влажна, сякаш опъната не върху плът, а върху пихтия. Отблизо удавницата миришеше на тиня, на кланица и разложение.

– Какво ти стана, дъще?… Не ти ли пречи този ужасен звук?

Смразена, Елица посегна встрани и напипа ножа на Росен, закачен на кожена каишка на стената. Допря го до тялото на майка си. Не искаше да я наранява, ала наточеното острие проби кожата, бродницата се пръсна и от нея не остана нищо освен гъста и черна разплискана кръв.

Остатъка от нощта Елица прекара, като почисти кръвта от пода и стените. Преди зазоряване отиде на реката да изпере оцапаните си дрехи в ледената вода. Опитваше се да не мисли, да не съжалява, да не си представя лицето на Дафина. Привлечени от острата миризма, край нея долетяха на ято нави – духове на некръстени, без време поминали се дечица, приели облика на черни пиленца, колкото орлета. Не смееха да я доближат, пърхаха встрани от нея и кълвяха алените петна по снега, пиеха от тъмните струйки в бистрия поток. Бяха грозни и кръвожадни, но не ù вдъхваха страх, а съжаление. Тя беше като тях, не можеше да се пребори със себе си. Този път беше спасила живота на Росен, ала неговият сетен час наближаваше.

Някога се опита да подтисне надигащата се сила. Беше готова на всичко, та да ù се противопостави. Искаше да остане в селото, да ходи в черквата, да се прекръства и да почита светците. Би се омъжила за някой вдовец да му гледа децата, да му чисти и пере, да шие вечер край огъня… Трябваше да задуши убийствения порив в душата си. А знаеше само един начин.

Тайнствената старица Милуша не дойде в селото с чергарите, макар да се увърташе около стана им. Изглеждаше скромна и кротка жена на преклонна възраст, ала никой не я канеше край огъня си, нито ù предлагаше подслон или храна. Свилна я гледаше със злоба – също толкова силна, колкото омразата ù към Елица. А старата не обръщаше внимание на тая враждебност. Още при първото отиване на девойката край лагера двете се срещнаха.

– Ти си много силен дух! – рече старата жена и набръчканото ù като изгнила ябълка лице доби спаружен вид. – Чувствам те! Горко ù на тази планина, щом и с теб ще трябва да се пребори…

Девойката не я слушаше, беше забелязала друго. Старицата говореше нейния собствен език – този без думи, само от погледи, усмивки и кимания. Владееха го еднакво добре, жената обаче по навик предпочиташе да говори. Обвиняваше я, че ще стане зла като баща си – непознатият и неназованият, най-страшният от всички злосторници. Елица вдигна глава и остави истинските ù чувства да я залеят – страх и безсилие. Тя не желаеше да върши зло, ала не знаеше как да спре.

– Силата ти е голяма, татко ти те управлява… Знаеш ли го кой е? Не ти трябва и да знаеш!… Ала майка ти е била добра жена. Хубавото си взела от нея. има нещо човешко в теб, грижа те е… Сама не ще овладееш бурята, а само ако намериш още някого…

Старицата се замисли, а подир туй на устните ù се появи особена усмивка.