За спасяването на света

Дните минаваха, Елица не ги броеше. Вече пораснала, тя пак се криеше в убежището си между скалите и си припомняше някогашните дни, когато бе имала само майка, ала и никой друг не ù трябваше. После Дафина – тогава момичето още не знаеше, че така хората наричат майка му – та един ден Дафина се хвърли в реката – таман беше придошла, дълбока и буйна. Защо стана тъй, никой не разбра, ала жената беше безумна, друга причина не ù трябваше. Повече не се върна и детето слезе в селото. Познаха кое е и какво е, прибраха го и се опитаха на човек да го направят. Ала момичето човек не беше. Научи езика им, без да го проговори. Не се понрави на Елица, че с думи може да се лъже и сякаш новите ù познайници тъкмо за туй използваха думите. И други работи не хареса, а което пък ù се нравеше, не било съдено да бъде нейно…

Сама в размътено царство на сънища живееше и след бягството си от селото нямаше да потърси път обратно към хората. Обаче имаше на света човек, който търсеше път към самата нея в гората. Един ден Враната непривично закряска на перваза, стресна я и я подкани да ù покаже нещо важно. Отнесе я в зашеметяващ полет сред дърветата, дето Росен вървеше по влажната земя сред окапалите листа, с голяма торба на гърба си. Тайнствена сила го водеше по незнайна пътека все в правилната посока. Гласовете на неговите звънчета го викаха, сякаш бяха закачени по дърветата над главата му, макар да бяха далече, затворени зад стените на къщата. Призрачният звън би звучал заплашително за всеки друг, а него подканяше да продължава, подмамваше го, за да го събере с изгубената му изгора.

Враната кацна на един клон над младежа, а Елица се размърда и се събуди в тялото си. Скочи на крака и изтича сред гъсталака към мястото, където всички пътища свършваха и никой не би се досетил как да продължи. Само тя знаеше пролуката в скалите, откъдето можеше да се мине за дома ù. Друг не би поканила при себе си, ала почувства внезапен порив да посрещне единствения, на когото беше мила, макар той да не ù беше скъп. Девойката се промуши сред храстите и се появи пред объркания Росен.

– Слънце мое! Знаех, че ще те намеря – засмя се той. – Тук ли живя с майка си? Казваха ми: била си в най-затънтения край на гората и нямало да те видя отново, а ето че гласът на звънчетата ме доведе при теб…

Младежът ù говореше весело, но тя не можеше да му отвърне – хвана го за ръката ù го поведе по невидимата пътека към дома си.

Росен остана да живее при Елица. Тя не показа, че се радва на присъствието му, ала не се опита да го прогони. Младежът пое къщната работа, а всичко, с което се захванеше, му идеше отръки и се получаваше бързо и красиво, сякаш го е учил много лета наред. Искаше да се грижи за Елица, правеше всичко, за да я зарадва. Беше донесъл сечивата си и се захвана с нещо, дето друг майстор не би могъл да стори, ала на него се удаде. Събра медните и железни предмети от къщата и ги преправи на звънчета най-различни по вид. А гласчетата им сякаш звъняха с още по-ясен и омаен звук. Девойката ги закачаше по вратите и прозорците, висяха на гроздове от тавана или пред къщата, а вятърът ги караше да трептят и да изпълват въздуха с непознати гласове. По звученето на камбанките, които тя разместваше няколко пъти на ден, той можеше да познае дали е тъжна или весела, дали би го изслушала или предпочита да остане сама. С времето се научи да отгатва какво ù е на душата, да разчита погледите и жестовете ù.

А тя живееше в своя таен, горски свят, приемаше съществуването на Росен, ала странеше от него. Занимаваше се с домакинството – приготвяше странни гозби, в които слагаше билки от пръстените делви на майка си, та храната винаги имаше сладникав привкус. Често стоеше неподвижна край прозореца и се вслушваше в звуците на гората или часове наред разресваше гъстата си тъмночервена коса, която ù стигаше почти до коленете. Щом паднеше мрак, край огнището Росен ù разказваше случки – за себе си, за странстванията из безбройните села в планината, за легендите, които беше научил от жените в стана. Девойката го оставяше да говори, и си даваше вид, че се вслушва в приказките му, макар светът на хората да ù се струваше чужд и далечен.

– Майка ми не те мрази – рече ù той една вечер, защото беше забелязал искрите, прехвърчащи между двете. – Веднъж, още щом дойдохме в селото, те е видяла да разговаряш със старата Милуша. Затуй се е настроила против теб. Онази жена е магьосница – някога изгорила ризата на мама, за да остане завинаги при баща ми. Само веща жена би могла да го подучи какво да стори, обикновен човек не знае как да го направи… Оттогава двете враждуват. Майка разправя, че тази Милуша е зла юда и все гледа как да напакости някому…

Елица кимаше, за да покаже, че следи думите му. Знаеше, че старицата е горски дух, както и да я наричаха хората, но не вярваше, че е искала да ù навреди. Тъкмо напротив – струваше ù се, че юдата ù беше казала все разумни неща. Само дето не можеше да ги изпълни…