За спасяването на света

– Кръстина ще да се е родила по Кръстовден, щото майка ù избяга на Бъдни вечер – по време на Мръсните дни, когато всички изчадия от ада плъзват по земята. В този студ и виелица сама насред гората… А аз бих умряла само при мисълта да се покажа навън подир залез слънце. Побегнала, щото татко ù, бог да го прости, щеше да я омъжи за Гюро – тъкмо беше овдовял тогава за първи път, а Деян малък беше, от грижи имаше нужда. Ама Дафина – не, та не! Откак незнайна болест покоси първото ù либе Явор, все печална ходеше и го жалеше, в манастир искаше да влиза, за венчавка не щеше и да чуе. Пък какво му е лошото на Гюро, все имотен е бил човекът… Да беше имала ум в главата, и до днес щеше да си живее доволна и честита с него… Ама нейсе… Върна се подир няколко дни… – аз не съм видяла, но така разправят – върнала се разчорлена, с изпокъсани и изпоцапани дрехи… кървави. Там, в дивотията, някой… Е, тия работи не са за разправяне – ама вие се сещате!

Това последното Никула винаги разказваше с особена тържественост, подсмихваше се неуместно и очите ù светваха, сякаш нещо любопитно се беше случило на самата нея. Девойката слушаше внимателно историята на майка си и подозираше, че именно заради най-ужасната подробност се описва и всичко останало. Сред недоизреченото се криеха толкова кошмари за клетата Елица, все страшни и все водещи към нейната поява на белия свят. Сплетницата на селото имаше свое обяснение:

– Може и разбойник да е бил… То който и да е бил, все е бил злодей, но чини ми се, че не е бил човек. В планината бродят какви ли не таласъми, вампири и вълколаци. Има приказки за кръвопийци, дето се преправят на снажни момци и изкушават момите, ама не се беше случвало… Дотогава… По време на Мръсните дни не трябва да се събират мъж и жена – грехота е, пък и лоши деца се раждат, проклети. Нещастие носят – и на себе си, и на близките си.

Девойката знаеше, че говорят за нея неща, от които животът ù може да увисне на косъм. Ако повярваха, че е от зъл дух зачената, щяха да я убият, без да им мигне окото. Добре, че Никула все разни чудни неща разправяше и много не ù хващаха вяра. Ала не им бе неудобно да я слушат, като изрича такива думи пред лицето на нямата. Може би си мислеха, че щом детето не говори, не ги и разбира – че е животно, звяр, таласъм някакъв. Не можеше да ги спре, но наместо да се отдръпне, се приближаваше към бъбрещите жени. Стига да бе наблизо, попадията се закашляше и все гледаше да се застъпи за нея, да извърти казаното:

– Ти тъй говориш, ала Кръстина е добро девойче. За лошите хора казват, че се раждат недъгави и с жълти очи, та отдалеч другите да ги разпознават и да се пазят от тях. Ама вижте я нашата какво здраво дете е, от седем лета, откак е в селото, болест не я е хващала. Пък очите ù са странни на цвят, но като ги загледа човек, вижда, че не жълтеят, ами са зелени.

– Той, попът, разправя, че на дявола очите били зелени – случваше се да каже някоя жена дълбокомислено.

– Тъй, тъй… – клатеше глава попадията. – Той и на мен е казвал, ама отде може да знае, да не би пък да е виждал дявола! Мъж ми е такъв свят човек… Пък ти, Кръстино, какво си ни зяпнала, що си не намериш работа – виж в каква голяма къща живееш, пък си тръгнала да зяпаш по хората!

Девойката покорно оставяше жените да я одумват, и отиваше другаде. Историята на майка ù я караше да се чувства отхвърлена, уязвима и самотна. Далечни ù бяха хората от селото. Не я приемаха, не я разбираха, искаха да я подредят според своите мерки за живота. Не харесваше погледите им, нито нещата, които говореха, нито онези, които правеха. Не беше се примирила с начина, по който я кръстиха, но не можеше да се противопостави.

Реши сама да открие истинското си име. Колкото повече думи научаваше, толкова по-ясен ù ставаше човешкият свят. Вълнуваше я трептенето на името, щом някой го изрича, но и приликата с нещо истинско, живо, сходно с нея. Назова сама себе си Елица. Макар да съзнаваше, че никой друг никога няма да я нарече така.

Подир поредната злополучна среща със Свилна Елица се прибра в стаичката си и окачи новата камбанка на връв до прозореца. Още едно вълшебно гласче се присъедини към останалите. Малката ù спалня бе цяла окичена със звънчета, които висяха от тавана, край вратата и от пирони, забити в дървените греди. Много подаръци беше получила от Росен, с много усмивки му беше заплатила и още толкова напразни надежди беше разпалила в доброто му сърце. Старият Гюро, Деян и съседките я гледаха странно, може би я смятаха за безумна. Ала попадията беше блага жена и ги успокояваше, че не върши грях, нито зло заклинание:

– Не закачайте момата, нека и тя радост да си има. Нали не е поискала дрехи, чеизи или нанизи от пендари. Щом не дава нищо за звънчетата, нека си ги събира!