За спасяването на света

– Докъде се е стигнало? – заяждам се по навик аз. Последните двеста и кусур години това животно ми е дотегнало до смърт.

– Огледай се наоколо. Виж тези прашни улици, тези грозни домове. Тези смрадливи метални машини, които разнасят хора без цел и посока, тези озлобени и бездушни човеци. Всичко това е заради теб.

– Сигурно.

– Ти отрови изворите. Без тях секна цялата благодат на земята.

– Голяма благодат, няма що. За теб и за неколцината, които ти лижеха задника, сигурно е било благодат. Вероятно никога не си си правил труда да погледнеш в какви обори живееха хората, как умираха от глад и болести, как ги колеха като животни и как се продаваха един друг за няколко гроша. Благодат…

Иде ми да се изплюя в кутията за милостиня пред мен, но, разбира се, не го правя.

– Не очаквай да споря, Озарени. Аз направих своята грешка, ти направи твоята. Затова сме заедно сега, за да ги поправим.

– Да – отвръщам примирено с надеждата, че този разговор ще приключи. Водили сме го поне пет хиляди пъти досега.

– Още не разбирам – продължава напук съскащият глас край ушите ми. – Как Ангелина тогава те надхитри? Теб, най-хитрия и най-лукавия от всинца ни. Надхитри те със собствената ти хитрост.

– Защо не вземеш да млъкнеш? – тросвам му се. – Само ми разваляш чудесния следобед.

Той естествено не млъква, а продължава да боботи нещо язвително. Харесва му да ми се подиграва. Още не може да преживее това, че го победих, и ми натяква собствения ми провал. Не го съдя, той дори не е човек. Макар че страда от чисто човешки комплекси.

– Още я обичаш, нали? – пита внезапно, с почти човешки глас. Досега никога не е говорил така с мен.

– Да. Обичам я – признавам неочаквано за мен самия.

Змеят се засмива, отново с човешки глас, вместо с боботещите си гръмотевици.

– Високомерие! – отбелязва многозначително той. – Всички ние забравяме откъде сме тръгнали и какво представляваме. Магиите са станали наша втора природа и дори забравяме, че тези магии са всъщност най-обикновени чувства и умения, само че усилени до неочаквани висоти. Смелост, дързост, страх, омраза. Взор, усет. Любов.

– Сигурно – отвръщам вяло. Новата насока на разговора ми омръзна още по-бързо от предишната.

– Всеки овчар може да усеща природата около себе си. От един повей разбира кога ще вали и кога ще извие прашна вихрушка. От едно пробляване на овцата да разбере дали е болна или разгонена. От виенето на кучето – колко близо е вълкът. Но има хора с талант за това!

– Защо ми разказваш тия дивотии? – питам го направо.

– За да ти подскажа, че не ти трябват боб и кокоша перушина, за да откриеш йеван. Всъщност той е точно пред теб.

Повдигам поглед и се опитвам да фокусирам. Слънцето пече насреща ми и не осъзнавам веднага, че пред мен стои едно от хлапетата с ролерите и каските. Не мога да го видя, но усещам как ме разглежда с любопитство и интерес. А после то вероятно се навежда още напред, защото закрива слънцето и успявам да го разгледам.

Лицето ù е божествено хубаво. Бяло, с розови устни и ясни пъстри очи. Сиво-зелени, като морска вода. Изпод пластмасовата каска са изпаднали няколко кичурчета коса, която небрежно пада през лицето ù. Усмихва се. В усмивката ù има толкова нежност и топлота, че не оставя никакво съмнение. Йеван. Намерих го!

Тя се усмихва още по-широко и пленително, макар че не ми е ясно как е възможно това, и прави плавен кръг с ролерите си. После набира скорост и се втурва към другите хлапета. В кутията за милостиня пред мен, оказва се, има пакетче дъвки. Вероятно е имала само това. Подарила ми е единственото съкровище, което има.

– Тя ли е? – пита змеят съвсем тихо.

– Да. Намерихме го.

– Глупак – изръмжава със змейския си глас. – Питам те тя ли е?

– Какво… – излиза от устните ми, но още преди да съм го казал, разбирам какво има предвид.

Сърцето ми започва да тупка лудо. За миг губя способността си да мисля логично, коленете ми треперят неудържимо и въобще цялото ми тяло сякаш не е мое.

„Чакай ме!“

Така ми бе казала. Може и да ми се е счуло тогава, но това ме държа жив всички тези двеста и няколко години. Едва сега се замислям – защо търсих йеван толкова упорито и толкова дълго? Какво ме е грижа за този болен и уродлив свят? Защо ми е да търся лек за недъзите и уродливостта му, щом като няма кой да изцели раната в сърцето ми?

„Тя ли е?“ – питам сам себе си.

Не знам. Надявам се. За мен, тъй или инак, друг път няма.

Редактира: Вихра Манова

Публикации:

1. Алманах „Български фантастични ваяния 2008“ – „ЕГИ“, 2008 г.

Неизречени думи, неназовани зверове Красимира Стоева