За спасяването на света

Е? Какво още има да разбера? Защо навлекът не я е усетил, че му крои гибел? Ами нали Ангелина е майстор, някак си е успяла да го заблуди. Питчици, билки, бели забрадки и фусти… Някак си… Не може да е вярно, знам, че не е вярно и не може да е това. Навлекът има пословично усещане за опасност и зли помисли, насочени по него. Дали Ангелина е наистина чак такъв майстор? Или в това има нещо друго?

Не успявам да обмисля всичко докрай. Времето потича нормално и тоягата докосва меката бяла кожа на челото ù. Виждам даже как леко потъва, още не е ударила черепа ù, главата ù още не е отскочила назад. Точно в този миг Ангелина отваря едното си око, както се е навела над Искрен, и ме поглежда през ресниците на миглите си. Само едното око, дясното. Зеницата ù се разширява, уголемява се неимоверно и скрива първо гората, после и целия свят. Падам в тази пъстра сиво-зелена бездна и това падане няма нито посока, нито край. Времето спира, този път – съвсем.

* * *

– Кажи ми, либе, какво ти на сърце тежи, та така скочи връз мене? Що те обиди и жегна?

– Не ми говори с тоя архаичен език, Ангелино, няма да ме размекнеш. Сама знаеш що стори, не ми се прави на света вода ненапита.

– Какво искаш от мен, Зайрян? Защо дойде тук?

– Защо съм дошъл? Ти направи така, че да дойда. Дойдох, защото не ми се живее повече.

– Нищо не съм ти направила. Ти дойде сам.

– Опитваш се да лъжеш мен. Това е глупаво, сестро ми Ангелино.

– Така е, любов моя. Би било глупаво да те лъжа.

– Не ме наричай така! Кажи ми защо го направи! Защо ме предаде и погуби? Само това ми кажи.

– Не мога да ти кажа, либе. Не мога да ти кажа нещо, което не е истина. Не съм ти сторвала нищо, не съм те предавала. Всъщност много се надявам на теб да довършиш това, което аз захванах. Веднъж го направи заради себе си, заради собствената си сила и живот. Направи го сега заради мен. Ако все още ме обичаш и искаш.

– Не разбирам. Навлекът е до мен и спира умението ми да предусещам и разбирам. Ти ми направи любовна магия и ме накара…

– Нищо не съм ти направила, не разбираш ли! Ти изнамери навлека, после го прикътка и го използва за своите си цели. Направи го само с хитрост, без нито една магия дори. Аз постъпих като теб. Реших, че и аз мога да опитам, за благото на всинца ни!

– Ти сложи билки в котлето с варения боб! Омайничета…

– Нищо не съм ти слагала. Просто ти сготвих вкусно, а после се любихме. Ти реши, че съм те омаяла, аз просто те оставих да си мислиш така.

– …после сложи омайни билки в хляба и го даде на навлека!

– Не съм слагала нищо. Повярвай ми. Докато живееше при мен, понаучих това-онова за него, знаех, че обича бяла питка точно както майка му я меси.

– Ти го приласка! А после ме накара да ревнувам като прост селяк, на когото са задигнали невестата. За да дойда тук и да го убия!

(Някъде, отвъд немислимите граници на бездната, в която пропада Зайрян, Ангелина се засмива високо и ясно.)

– Дошъл си къде, любов моя? Погледни се! През моите очи се погледни, не през твоите, заслепени от ярост и бяс.

(За миг черната пелена пред очите на Зайрян се разнася и вижда себе си. Паднал на колене, в ръката си все още държи безсмисленото парче дърво, с което е възнамерявал да удря и отмъщава някому. На десетина крачки от него черният жребец пристъпва от крак на крак, усеща, че му предстои дълъг път, няма търпение да поеме по него, и не разбира защо още се мотаят в приказки. Върху него е Искрен, навлекът, с една ръка държи юздите, а с другата е прегърнал Ангелина, която седи в скута му. И двамата са вперили неразбиращи погледи в него, но няма омраза, няма заплаха. Само съжаление и снизхождение към него, към Зайрян, към великия маг, паднал толкова ниско…)

– Защо, защо го направи? – пита сломен Зайрян. Вече не се надява да му отговорят, просто го повтаря от безсилие и обида.

– Отказваш да разбереш, мили мой. Направих го заради теб, заради мен и заради всички ни. Ти унищожи изворите. Направи го, за да се разправиш със змея и Варвара, но не си даваш сметка колко още неща ще повехнат и изчезнат заедно с тях. Хората ще станат силни, ще преобразят този свят и ще го направят непоносимо грозен и уродлив. Тази земя има нужда от лек, не от отрова. Все някой трябваше да обуздае отприщената стихия. Да спре навлека. Да го спре да бълва отрова.

– Защо ти? Онази нощ…

– Онази нощ беше наша и ще си остане такава. Прости ми, любов моя, но все някой трябваше да го спре. Аз можех да го направя и го направих. Обикнах го. Той не е толкова лош и ужасяващ. Във всички ни има по нещо гадно, но има и любов, и доброта. Аз го обикнах и ще го накарам да се обърне в себе си. Любовта може да направи това с всеки, дори с него.

– Не ти вярвам. Не може да си го обикнала истински. Той е грозен и уродлив, докосването му е смъртоносно, думите му са черна прокоба, яростта му е гняв божий.

– Мога. Знаеш го, но отказваш да разбереш. Защото си влюбен в мен и не можеш да ме прежалиш.