— Ако си обвинен в престъпление, имаш право на бързо производство — каза тя. — В Калифорния това означава, че имат десет дни след ареста, за да проведат предварително изслушване или да поискат свикване на разширен състав от съдебни заседатели. И в двата случая след това си официално обвинен и щатът трябва в рамките на шейсет работни дни да ти организира процес или да ти свали обвиненията и да прекрати делото.
Кимнах. Правилно го бе обяснила.
— Какво са работни дни? — попита Кендал.
— Дните, в които се ходи на работа — каза Хейли. — Шейсет дни, като изключим уикендите и празниците. Баща ми бе обвинен точно преди Деня на благодарността — на 12-и ноември, ако трябва да сме точни — и шейсет дни ни пращат през февруари. Махат се два дни на Деня на благодарността и цяла седмица от Коледа до Нова година. Като прибавим и Деня на Мартин Лутър Кинг и Деня на президента, когато съдилищата са затворени, стигаме до 18 февруари.
— Денят на десанта — казах.
Пресегнах се и стиснах коляното на Хейли като горд баща.
Трафикът течеше спокойно и аз поех по магистралата към извития тунел, който ме изплю на тихоокеанското крайбрежно шосе. Спрях на паркинг, който обслужваше плажните клубове там, и слязох. Един служител тръгна към нас. Посегнах към джоба си и осъзнах, че цялото съдържание на джобовете ми от нощта, в която бях арестуван, беше в плик, който бях предал на Лорна, за да мога да се прегръщам и здрависвам с хората.
— Нямам никакви пари — казах. — Някой да има петарка, за да дам на този човек за десет минути на плажа.
— Аз ще се оправя — каза Кендал.
Плати на мъжа и всички пресякохме пешеходната и велосипедната алеи и пясъчната ивица към водата. Кендал си свали обувките и ги понесе в ръка. Имаше нещо секси в това действие.
— Татко, няма ли да се присъединиш? — попита Хейли.
— Не — отвърнах. — Искам само да чуя вълните. Там, където бях, имаше само ехо и металически звуци. Трябва да ги измия от ушите си с нещо хубаво.
Спряхме на едно възвишение точно над мокрия пясък, по който се разбиваха вълните. Слънцето бавно се спускаше към синьо-черната вода. Държах ръцете и на двете си придружителки и мълчах. Дишах дълбоко и си спомнях къде съм бил. В този момент реших, че трябва да спечеля делото, защото нямаше начин да се върна в затвора. Бих приел всички други екстремни алтернативи на това.
Пуснах ръката на Хейли и я притеглих към себе си.
— Само за мен говорим — казах. — Как си ти, Хей?
— Добре — отвърна тя. — Вярно е това, което каза за първи курс — наистина е гадно.
— Да, но ти си по-умна от мен. Ще се справиш.
— Ще видим.
— Как е майка ти? Видях я в съда и Дженифър каза, че е била готова да гарантира за мен, ако се наложи.
— Добре е. И да, беше готова да те защити.
— Ще ѝ се обадя да ѝ благодаря.
Обърнах се и погледнах Кендал. Струваше ми се, че никога не ме е напускала, за да избяга на Хаваите.
— А ти? — попитах. — Добре ли си?
— Вече да — каза тя. — Не ми харесваше да те гледам в съдебната зала.
Кимнах. Разбирах. Погледнах към океана. Прибоят сякаш отекваше в гърдите ми. Цветовете бяха ярки, а не като сивото от последните ми шест седмици. Беше красиво и не исках да си тръгвам.
— Добре — казах накрая. — Времето свърши. Обратно на работа.
Трафикът в обратната посока не беше толкова благоприятен. Отне ми почти час да закарам Хейли до апартамента ѝ в Корейския квартал, след като тя отказа поканата ми за вечеря и избра седмичната си група за самоподготовка. Темата тази седмица: правилата на пожизнената рента.
След като я оставих, останах до тротоара и се обадих на Лорна. Тя ми каза, че имам резервация за вечеря в „Дан Тана“ за 8 часа и че Хари Бош ще присъства.
— Мисля, че иска да обсъдите нещо — добави Лорна.
— Добре — казах. — Бих искал да го чуя.
Прекъснах връзката и погледнах Кендал.
— Е — казах. — Вечерята с екипа ми е в осем и ми се струва, че те наистина искат да работим и да обсъждаме делото. Не мисля, че…
— Всичко е наред — отвърна тя. — Знам, че искаш да се захванеш за работа. Можеш просто да ме откараш.
— Къде?
— Ами възползвах се от предложението ти. Отседнала съм в дома ти. Нали може?
— Разбира се. Бях забравил, но е страхотно. И без това исках да се прибера, за да се преоблека. Това е костюмът, с който ме арестуваха. Вече не ми е по мярка и ми мирише на затвор.
— Добре тогава. Ще се събличаш.
Погледнах я и тя ми се усмихна провокативно.
— Ъ, мислих, че сме скъсали — казах.
— Така е — отвърна. — Тъкмо затова ще е адски забавно.
— Наистина ли?
— Наистина.
— Добре тогава.
И потеглих с линкълна.
13.
Някой е казал, че човекът се познава по любимия му ресторант. Може и да е вярно. В „Дан Тана“ ме познаваха и аз ги познавах: Крисчън на входа, Артуро край масата, Майк зад бара. Но това не отменяше факта, че в кичозното италианско заведение с карирани покривки се сервираха най-хубавите пържоли от говеждо филе в града. Харесвах мястото, защото там ме познаваха, но харесвах пържолите дори повече.