Извадих късмет, че ми се падна Уорфийлд. Тя бе корава, праволинейна и с огнен нрав, но също така бе бивш адвокат. Често защитниците, които стават съдии, се престарават да показват безпристрастност и фаворизират обвинението. Не това бях чувал за Уорфийлд. Никога не се бях явявал пред нея, но бях слушал разговори между други професионални адвокати в „Секвоя“ и „Четири зелени поля“ и картината, която си бях съставил, беше на съдия, който се движи точно по средата. Освен това беше афроамериканка и това я поставяше в ролята на догонващ. При издигането в йерархията ѝ се бе налагало да бъде по-добра от другите юристи, за да успее. А това изисква начин на мислене, който ми харесва. Тя знаеше много добре с какви трудности ще се сблъсквам, като се опитвам да се защитавам сам. Предполагах, че ще има това предвид, когато отсъжда.
— Започваме официалното обсъждане на „Калифорния срещу Холър“ и трябва да разгледаме поредица от жалби на защитата — каза съдията. — Господин Холър, ще представите ли аргументи, или ще го направи вашата асистентка госпожица Арънсън?
Станах, за да отговоря.
— Ако съдът позволи — започнах, — бихме искали днес да се редуваме. Бих искал да започна с оттегляне на жалба.
— Добре — каза Уорфийлд. — Продължете.
И тук стана трудно. Бях подал жалба за недопускане на незаконно получени доказателства. Поставях под съмнение спирането ми, довело до откриването на трупа на Сам Скейлс в багажника на колата ми. Ако тази жалба бъдеше приета, делото ми щеше да е мъртво, преди да е започнало. Но беше наивно да се надявам, че дори и толкова безпристрастен съдия, колкото бях чувал, че е Уорфийлд, би ударил подобна спирачка на щатското обвинение. И точно на това се надявах, защото и аз не исках това да се случва. За всеки друг клиент бих искал такова определение. Но това беше моето собствено дело. Не исках да спечеля заради процесуална грешка. Трябваше да бъда оневинен. Номерът тук беше да получа изслушване за законността на спирането, което ме бе вкарало в ареста. Но само за да докарам полицай Милтън в залата, за да чуя неговата версия под клетва. Защото вярвах, че съм набеден и че Милтън би трябвало да е участвал в поставянето на капана по някакъв начин, съзнателно или не.
Докато носех разпечатката на жалбата, минах покрай катедрата между масите на обвинението и защитата. По пътя небрежно огледах публиката и забелязах поне две жени, за които знаех, че са журналистки, отразяващи изслушването. Те бяха средството, което щях да използвам, за да представя защитната си теза пред света.
Видях и дъщеря си Хейли на задния ред. Предположих, че е избягала от лекции в университета, но не бях прекалено разстроен от това. Бях ѝ забранил да ме посещава в ареста. Не исках да ме вижда със затворнически дрехи и бях стигнал дотам да я изключа от списъка с одобрени от мен посетители. Така че съдът беше единственото място, където можеше да ме види и подкрепи, и това ми бе съвсем ясно. Също така знаех, че е излязла от измисления свят на юридическия факултет и получава истинско обучение по право, като се намира тук.
Кимнах и се усмихнах, но когато я погледнах, си спомних колко широк ми е костюмът. Изглеждаше като взет назаем и крещеше „ОСЪДЕН!“ на всички наблюдатели в съдебната зала. Със същия успех можех да нося затворнически дрехи. Опитах се да се отърся от тези мисли, когато стигнах до катедрата и насочих вниманието си към съдията.
— Ваша чест — казах. — Както е видно от жалбата до съда, защитата твърди, че съм набеден по това дело. И заговорът е задействан с незаконно и неконституционно спиране от страна на полицията във вечерта, когато бях арестуван. Аз съм…
— Набеден от кого, господин Холър? — попита съдията.
Въпросът ме стресна. Колкото и адекватен да беше, не го бях очаквал от съдията, особено преди да съм изтъкнал аргументите си.
— Госпожо съдия, това е несъстоятелно спрямо изслушването — казах. — Става въпрос за спирането и дали то е било конституционно. Това…
— Но вие твърдите, че сте набеден. Знаете ли кой ви е набедил?
— Отново, ваша чест, това е несъстоятелно. Ще бъде, и то много, през февруари, когато започне процесът, но не виждам защо трябва да разкривам тезата си на обвинението, докато оспорвам валидността на спирането.
— Тогава продължете.
— Благодаря ви, ваша чест, ще продължа. Това…
— Това предизвикателство ли е?
— Моля?
— Това, което казахте, предизвикателство към мен ли е, господин Холър?
Поклатих глава, бях объркан. Дори не си спомнях какво съм казал.
— А, не, не е предизвикателство, госпожо съдия — отвърнах. — Не помня какво съм казал, но по никакъв начин не съм имал намерение да…
— Добре, да продължаваме напред — каза съдията.
Продължавах да съм объркан. Съдията проявяваше чувствителност към всичко, което според нея поставяше под съмнение уменията или авторитета ѝ. Хубаво беше да го науча в самото начало на делото.