Законът на невинността

— И?

Отправих въпроса към Дженифър. Тя беше адвокатът.

— Паметта ти за случилото се и казаното е отлична — каза тя.

— Добре — заявих. — Ще издържите ли да го видите още веднъж? Искам да си водя записи за разпита на полицай Милтън.

— Мислиш ли, че това е най-добрият начин? — попита Дженифър.

Погледнах я.

— Имаш предвид да задавам въпроси на човека, който ме арестува?

— Да. На съдебните заседатели може да им се сториш отмъстителен.

Кимнах.

— Може. Но няма да има съдебни заседатели.

— Вероятно ще има репортери. Ще стигне до потенциалните заседатели.

— Добре, но въпреки това ще напиша въпроси и ще решаваме в крачка. Ти също напиши какво би попитала и ще сравним резултатите в сряда.

Не ми позволяваха да докосвам компютъра. Сиско обърна екрана към мен. Пусна записа от камерата на Милтън. Тя бе прикрепена към униформата му на нивото на гърдите. Видеото започваше с кадър на волана на колата му, след това показа как той слиза от автомобила и тръгва по отбивката на пътя към кола, в която разпознах моя линкълн.

— Спри тук — казах. — Това са глупости.

Сиско натисна бутона за спиране.

— Кое са глупости? — попита Дженифър.

— Записът — казах. — Бърг знае какво искам и се гъбарка с нас, макар да направи великодушния жест, като изпълни молбата ни днес в съда. Искам утре да се върнеш при съдията с молба за целия запис. Искам да видя къде е бил този човек и какво е правил, преди пътищата ни да се пресекат уж случайно. Кажи на съдията, че искаме да видим записа от личната му камера поне половин час назад. И искаме цялото видео преди изслушването в четвъртък.

— Ясно.

— Добре, да продължим с това, което са ни дали.

Сиско пусна пак записа и аз продължих да гледам. В ъгъла на екрана имаше часовник и аз веднага започнах да си записвам времена и бележки към тях. Спирането и случилото се след това бяха общо взето това, което си спомнях. Видях няколко места, за които щях да питам Милтън и да спечеля точки, и още няколко, които щяха да го вкарат в капана на лъжата.

Новият момент беше онзи, в който видях как Милтън отваря багажника на линкълна и проверява Сам Скейлс за признаци на живот. По това време аз се намирах на задната седалка на колата му и гледната ми точка към багажника бе ограничена и от малък ъгъл. А сега виждах трупа на Сам, полегнал на една страна, с колене към гърдите и ръце зад гърба, завързани с няколко пласта самозалепваща се лента. Той бе доста едър мъж с наднормено тегло. Изглеждаше като натъпкан в багажника.

Видях рани от куршуми на гърдите и раменете и нещо, което приличаше на входна рана на лявото слепоочие и изходна рана през дясното око. Това не бе новост за мен. Вече бяхме получили снимките от местопрестъплението в първия комплект представени доказателства от Бърг, но записът добавяше на престъплението и местопрестъплението кървава реалистичност.

Приживе Сам Скейлс не заслужаваше съчувствие, но в смъртта си изглеждаше жалко. Кръвта от раните му се бе разляла по пода на багажника и капеше през дупката, пробита от куршума, излязъл от окото му.

— О, мамка му — чух да казва Милтън.

Възклицанието му бе последвано от тихо измучаване, което прозвуча като сподавен смях.

— Пусни пак тази част — казах. — След като Милтън казва: „О, мамка му“.

Сиско пусна отново този откъс и аз пак се заслушах в звука, издаден от Милтън. Сякаш злорадстваше. Помислих си, че би било полезно съдебните заседатели да го чуят.

— Добре, спри — казах.

Картината на екрана замръзна. Погледнах Сам Скейлс. Бях го представлявал като адвокат няколко години при различни обвинения и някак си бях започнал да го харесвам, макар тайно да подкрепях общественото мнение в гнева му срещу измамите, които правеше Скейлс. Един седмичен вестник веднъж го бе нарекъл „най-мразеният човек в Америка“ и това не бе преувеличение. Той въртеше измами с бедствия. Без грам вина или угризение правеше уеб страници, които приемаха дарения за оцелели в земетресения, цунамита, свлачища и училищни престрелки. Случеше ли се трагедия, изпълнила света с ужас, Сам Скейлс бързо създаваше интернет страница с фалшиви свидетелски разкази и бутон, на който пишеше „ДАРЕТЕ“.

Макар наистина да вярвах в идеала, че всеки обвинен в престъпление заслужава възможно най-добрата защита, дори и аз не можах да издържа Сам Скейлс прекалено дълго. Бе отказал да плати договорения хонорар за последното дело. Последната капка обаче дойде от случай, с който не се занимавах — арестът му за събиране на дарения за ковчези на деца, убити в масова стрелба в детска градина в Чикаго. Даренията прииждаха през сайт, който Скейлс бе създал, но както обикновено парите отиваха директно в джоба му. Обади ми се от затвора след ареста. Когато чух подробностите за измамата, му казах, че с отношенията ни е приключено. Служебен адвокат ми поиска неговите документи и това бе последното, което чух за Сам Скейлс — докато не се озова мъртъв в багажника на колата ми.

— Нещо интересно от камерата в колата? — попитах.

— Не точно — отвърна Сиско. — Същото, но от различен ъгъл.