Законът на невинността

— Добре, да пропуснем това засега. Времето ни притиска. Какво друго има в доказателствата на Дейна Смъртната присъда?

Опитите ми да внеса малко лекота в обсъжданията удряха на камък. За тези двамата залозите бяха прекалено големи и не им беше смешно. Сиско отговори на въпроса ми с напълно професионален тон, който противоречеше на вида и поведението му.

— Имаме и видео от черната дупка — каза той. — Нямах време да го прегледам изцяло, но това ще е първата ми работа, когато изляза оттук.

„Черната дупка“ работещите в центъра наричаха огромния подземен паркинг под общинския център. В него се слизаше по спирала на седем етажа в дълбочина. Бях паркирал там в деня на убийството на Сам Скейлс, като бях дал почивен ден на шофьора си, защото очаквах цял ден да съм в съда. Хипотезата на обвинението беше, че съм отвлякъл Сам Скейлс предната вечер, сложил съм го в багажника и съм го застрелял, като съм оставил там трупа през нощта и на следващия ден, докато съм бил в съда. Според мен тази теория противоречеше на здравия разум и бях уверен, че бих могъл да убедя съдебните заседатели в това. Но до процеса имаше много време и обвинението можеше да си смени хипотезата и да измисли по-добра.

Времето на смъртта бе определено приблизително двайсет и четири часа преди полицай Милтън да открие тялото. Това също така обясняваше теча под колата, за който се предполагаше, че е привлякъл вниманието на Милтън и е довел до зловещото откритие в багажника. Трупът бе започнал да се разлага и течностите се изливаха през дупката в пода на багажника.

— Някакви предположения защо обвинението е поискало записите на камерите от паркинга? — попитах.

— Мисля, че искат да могат да заявят, че никой не е пипал колата ти през целия ден — каза Дженифър. — Ако ъглите са достатъчно добри и покажат капенето на телесни течности, тогава ще имат и това доказателство.

— Добре, какво друго? — попитах.

— Това е ново — отвърна Сиско. — Имаме свидетелски показания от съседите, чули двама мъже да спорят в къщата ти предната вечер.

Поклатих глава.

— Не се е случило — казах. — Кой е, госпожа Шогрен или онзи идиот Чейсън, другият съсед?

Сиско погледна доклада и прочете:

— Милисънт Шогрен. Не различавала думи. Само ядосани гласове.

— Добре, трябва да я разпиташ — и не я плаши — казах. — След това говори с Гари Чейсън от другата страна на къщата. Той все събира бездомници от Западен Холивуд и после започват да се карат. Ако Мили е чула спор, той е бил от дома на Чейсън. Кварталът е стъпаловиден и тя е най-горе. Чува всичко.

— Ами ти? — попита Дженифър. — Ти какво чу?

— Нищо — отвърнах. — Разказах ти за онази вечер. Легнах си рано и не съм чул нищо.

— И си си легнал сам — потвърди Дженифър.

— За жалост — казах. — Ако знаех, че ще ме уличат в убийство, може би щях и аз да си прибера някой бездомник.

Залозите отново бяха прекалено големи. Никой дори не се усмихна. Но обсъждането какво и откъде е чула Мили Шогрен ме наведе на въпрос.

— Мили не им е казала, че е чула изстрели, нали? — попитах.

— Тук не пише — отвърна Сиско.

— Тогава на всяка цена я попитай — казах. — Може да успеем да превърнем техния свидетел в наш.

Сиско поклати глава.

— Какво? — попитах.

— Няма да стане, шефе. Получихме и балистичния доклад и той никак не изглежда добре.

Вече осъзнавах защо са толкова мрачни, докато аз се опитвах да ги развеселя, вместо да бъде обратното. Бяха премълчали основната новина, но сега вече щях да я чуя.

— Казвай — подканих го.

— Ами, куршумът, който е преминал през главата на жертвата, е пробил и пода на багажника — каза Сиско. — Намериха го. На пода на гаража ти. Заедно с кръв. Ударил се е в бетона и се е сплескал, така че експертизата за оръжието не постигна нищо. Но направиха и изследване на металните сплави и ги свързаха с куршумите в трупа. От това, което сме получили, става ясно, че ДНК тестът все още не е готов, но можем да предположим, че кръвта е на Сам Скейлс.

Кимнах. Това означаваше, че щатът ще е в състояние да докаже, че Сам Скейлс е бил убит в моя гараж по време, за което бях потвърдил, че съм си бил вкъщи. Спомних си правните съвети, които бях дал предната вечер на Едгар Кесада. Сега се намирах в същата потъваща лодка. Правно погледнато, бях прецакан.

— Добре — казах накрая. — Трябва да си помисля за това. Ако нямате повече изненади, изчезвайте оттук, а аз ще обмисля още малко стратегията. Това не променя нищо. Продължава да е капан. Просто е ужасно добър и имам нужда да си затворя очите и да обмисля нещата.

— Сигурен ли си, шефе? — попита Сиско.

— Можем да помислим заедно с теб — предложи Дженифър.

— Не, имам нужда да остана сам с това — казах. — Вие двамата вървете.

Сиско стана, отиде до металната врата и потропа силно по нея с месестия си юмрук.

— Утре по същото време? — попита Дженифър.

— Да — казах. — По същото време. В някакъв момент ще трябва да спрем да разгадаваме тяхната стратегия и да започнем да градим нашата.