Законът на невинността

— Точно сега ми искат пет милиона гаранция, което означава, че трябва да внеса десет процента. Но накрая не си получаваш парите, независимо дали си виновен или невинен, а това е всичко, което имам, включително и къщата. Не мога да си представя да се откажа от него за два месеца свобода. Поискал съм бързо производство, ще спечеля и ще изляза, без да плащам нито цент.

Тя кимна.

— Добре. Вярвам ти.

Разговорите бяха само по петнайсет минути, след това връзката прекъсваше. Знаех, че времето ни почти изтича. Но когато я видях, си припомних какъв е залогът.

— Много мило, че дойде да ме видиш — казах. — Съжалявам, че посещенията са толкова кратки, а си дошла от толкова далече.

— Включил си ме в списъка с посетители — каза тя. — Не бях сигурна, когато ме попитаха, но после намериха името ми. Това е мило.

— Не знам, просто си помислих, че би могла да дойдеш, ако чуеш за това. Не знаех дали новината ще стигне до Хаваите, но тук е голяма сензация.

— Знаел си, че съм на Хаваите?

Опа! Бях се изпуснал.

— Ъ, нещо такова — отвърнах. — Когато си тръгна, просто исках да се уверя, че си добре, нали разбираш? Накарах Сиско да провери и той ми каза, че си отлетяла за Хаваите. Не знаех къде, никакви подробности, нито дали е за постоянно. Просто че си отишла там.

Наблюдавах я как обмисля отговора ми.

— Добре — каза тя и показа, че приема думите ми.

— Как е там? — попитах, като се опитвах да замажа гафа. — Харесва ли ти?

— Бива. Изолирано. Мисля да се върна.

— Е, не знам какво бих могъл да направя оттук, но ако се нуждаеш от нещо, само ми кажи.

— Добре, благодаря. Май трябва да тръгвам. Казаха, че имам само петнайсет минути.

— Да, но просто прекъсват телефоните, когато времето изтече. Мислиш ли пак да ме посетиш? Тук съм всеки ден, ако не съм в съда.

Тя се усмихна, все едно бях комедиант, който се опитва да привлече вниманието със смешка. Преди да отговори, в слушалката се чу силно пращене и линията прекъсна. Видях, че казва нещо, но не я чувах. Тя погледна телефона, после мен, а след това бавно остави слушалката на вилката. Посещението бе приключило.

Кимнах ѝ и се усмихнах неловко. Тя махна леко и стана от стола. Аз също станах и тръгнах покрай редицата посетителски кабини, всичките отворени. Погледнах през стъклото и я видях да се движи успоредно с мен от другата страна.

След това изчезна.

Надзирателят ме попита дали ще се връщам в библиотеката и аз му казах, че искам да се прибера в отделението си.

Докато ме водеха натам, пред очите ми беше Кендал, както я бях видял за последно на телефона. Бях наблюдавал устните ѝ, докато говореше в изключената слушалка. И си дадох сметка, че бе казала: „Не знам“.

8.

Четвъртък, 5 декември

Когато ме въведоха в съдебната зала, полицай Рой Милтън бе с униформа и седеше на първия ред зад масата на обвинението. Познах го веднага от вечерта на ареста ми. Според протокола на шерифската администрация бях окован с верига през кръста, където бяха закопчани и ръцете ми. Заведоха ме до масата на защитата, където полицаят ме освободи от оковите и Дженифър, която седеше и чакаше, ми помогна да си облека сакото. Лорна някак си бе успяла да го стесни за два дни и то ми бе съвсем по мярка. Обърнах се към залата, докато оправях маншетите, после се обърнах към Милтън.

— Полицай Милтън, как сте днес?

— Не отговаряй — каза Дейна Бърг от масата на обвинението.

Погледнах я и тя се взря в мен и отсече:

— Гледай си работата, Холър.

Разперих ръце в знак на изненада.

— Просто съм любезен — отвърнах.

— Бъди любезен с някой, който е на твоя страна — каза Бърг.

— Добре — съгласих се. — Както и да е.

Огледах залата и видях дъщеря си на обичайното ѝ място. Усмихнах се и кимнах, тя направи същото. Никъде не виждах Кендал Робъртс, но и не очаквах. Бях започнал да си мисля, че вчерашното ѝ посещение е изпълнение на някакъв дълг към мен. И нищо повече.

Най-накрая дръпнах стола си на масата на защитата и седнах до Дженифър.

— Никога не съм мислил, че някога ще кажа, че ми харесва да нося костюм — заявих. — Но всичко е по-хубаво от затворническите дрехи.

— Изглеждаш добре — каза тя. — Лорна се е справила чудесно с този костюм.

Бяхме говорили по-рано в ареста на съда със Сиско. Но той си бе тръгнал с цяла торба задачи за разследване.

Чух шепот точно зад себе си, обърнах се и видях двама от репортерите, които бяха отразявали случая от самото начало, на обичайните им места. И двете бяха жени, едната от „Лос Анджелис Таймс“, другата от „Дейли Нюз“, конкурентки, които обичаха да сядат заедно и да си бъбрят, докато чакаха съдебните процедури да започнат. Познавах Одри Финъл от „Таймс“ от години, тъй като бе отразявала и други мои дела. Ади Гамбъл от „Нюз“ беше нова в криминалния ресор и я знаех само по име.

Скоро на вратата зад ограждението на секретаря се появи съдия Уорфийлд и заседанието започна. Преди да подам молба за изключване на доказателства, казах на съдията, че имам нова жалба пред съда, която е неотложна, тъй като обвинението продължава да играе нечестно при представянето на уликите.

— Какво е този път, господин Холър? — попита съдията.