ЖАЖДА

— Щом не е бил годеникът… — промърмори Смит — значи…

Колелцата на стола, където допреди малко седеше Хари, изскърцаха, когато, опразнен, столът се понесе стремглаво към стената.

Хари вече беше изхвърчал през вратата:

— Вюлер, идваш с мен!

Хари тичаше. Болничният коридор се простираше пред погледа му и сякаш се удължаваше с недостижима за него бързина, като разрастваща се вселена, на чиято светкавична експанзия нито светлината, нито дори мисълта са способни да насмогнат.

Едва не се блъсна в мъж, който излезе от една стая със стойка за системи и ръка, включена към банка за вливане.

Един от твоите.

Валентин бе блудствал с Аурура, защото тя беше дъщеря на Столе Ауне.

Бе нападнал Марте Рюд, защото тя работеше в любимия ресторант на Хари.

Бе отровил Пенелопе Раш, за да им покаже на какво е способен.

Един от твоите.

Хари сграбчи пистолета в джоба си. От близо година и половина в чекмедже на втория етаж лежеше непобутнат и заключен „Глок“ 17. Сутринта Хари го взе. Не защото очакваше да му потрябва, а защото за пръв път от година и половина не беше съвсем сигурен дали няма да му потрябва.

Бутна вратата с лявата си ръка. С дясната държеше пистолета насочен напред.

Стаята се оказа празна. Опразнена.

Ракел я нямаше. Нямаше го и леглото.

Хари се задъха.

Приближи се до мястото, където беше стояло леглото.

— Съжалявам, но закъсня — съобщи глас зад гърба му.

Хари се завъртя рязко кръгом. Главният лекар доктор Стефенс стоеше на вратата с ръце в джобовете на бялата престилка. Виждайки оръжието, повдигна вежда.

— Къде е тя? — изпъхтя Хари.

— Ще ти кажа, но първо разкарай това чудо.

Хари свали пистолета.

— На изследвания.

— Тя… добре ли е?

— Състоянието й е без промяна. Стабилно нестабилно. Но ще преживее днешния ден, ако за това си се разтревожил. Защо е този екшън?

— Трябва да й назначим охрана.

— В момента с нея са петима души от медицинския ни персонал.

— Ще поставим въоръжен полицай пред вратата й. Възражения?

— Лично аз нямам, но този въпрос не зависи от мен. Опасяваш се да не би убиецът да нападне Ракел ли?

— Да.

— Защото е съпругата на детектива, който го е погнал? Нямаме практика да уведомяваме случайни хора в коя стая е този или онзи пациент.

— Това не му е попречило да се представи за бившия годеник на Пенелопе Раш и така да научи номера на нейната стая.

— Така ли е направил?

— Ще остана тук, докато пристигне охраната.

— В такъв случай да изпием по едно кафе.

— Няма нужда да…

— Очевидно имаш нужда да се освежиш. Само секунда, в стаята на дежурния лекар правим изумително гадно кафе.

Стефенс излезе. Хари се огледа. Вчера той и Олег седяха на два стола. Сега те се намираха в същото положение, в което ги оставиха: отстрани на в момента изнесеното легло. Хари седна на единия и се вторачи в сивата подова настилка. Усети как пулсът му се успокоява. И въпреки това имаше чувството, че вътре въздухът не достига. През процеп между завесите падаше сноп светлина и той забеляза рус косъм върху пода. Вдигна го. Дали Валентин наистина е влязъл тук с намерението да посегне на Ракел, но е закъснял и е заварил стаята празна? Хари преглътна. Нямаше смисъл да се затормозява с този въпрос. Ракел се намираше в безопасност.

Стефенс се върна с две картонени чаши. Едната подаде на Хари. От другата отпи и седна на другия стол. Двамата мъже се озоваха един срещу друг, разделени от метър празно пространство.

— Момчето ти дойде — подхвана Стефенс.

— Олег ли? Бяхме се разбрали да намине чак след часовете.

— Пита за теб. Видимо се разстрои, задето си оставил майка му сама.

Хари кимна и отпи от кафето.

— В тази възраст бързо се гневят и възмущават от несправедливости. За всички бъркотии стоварват вината върху баща си. Някога той е олицетворявал техният идеал за мъж, а изведнъж се превръща във въплъщение на всичко онова, което не желаят да станат.

— От собствен опит ли говориш?

— Разбира се. Нима ние, хората, не говорим непрекъснато на базата на личен опит? — Усмивката на Стефенс изчезна толкова бързо, колкото и се бе появила.

— Мхм. Може ли да ти задам личен въпрос, Стефенс?

— Давай.

— Положителен резултат ли се получава, след като теглиш чертата?

— В смисъл?

— Радостта от спасените животи минус отчаянието заради изгубените, които е можело да бъдат спасени?

Стефенс срещна погледа на Хари. Навярно самата ситуация — двама мъже, седнали един срещу друг в затъмнена стая — предразполагаше към откровения. Два кораба, разминаващи се в нощта. Стефенс сне очилата си и прокара длани по лицето си, сякаш за да изтрие умората. Поклати глава:

— Не.

— Но въпреки това ти продължаваш?

— То е призвание.

— Видях разпятието в кабинета ти. Вярваш в призванието.

— Мисля, че и ти вярваш в призванието, Хуле. Може би не в призванието, предопределено свише, но схващането за лична мисия никак не ти е чуждо.

Хари заби поглед в чашата си. Стефенс се оказа прав за кафето: наистина беше изумително гадно.

— Това означава ли, че не харесваш професията си?

— Ненавиждам я — усмихна се лекарят. — Ако можех да избирам, щях да стана концертиращ пианист.

— Мхм. Умееш ли да свириш на пиано?