ЖАЖДА

— Ей там Марте посочи масата в ъгъла до прозореца. — Но според колегите напоследък не идвал толкова често както преди.

— Няма време да кисне по заведения, щом се е амбицирал да закопчае „този нещастен извратеняк“, както се изразява самият Хуле. Но това все още си е неговият бар. Разбирате ли какво имам предвид?

Марте кимна усмихнато, макар никак да не беше сигурна, че разбира.

— Как се казваш?

Марте се поколеба. Нещо не й харесваше насоката на разговора.

— След шест минути затваряме, а кафето е доста, та, ако искате да го изпиете…

— Знаеш ли защо имаш лунички, Марте?

Тя замръзна на място. Откъде беше научил името й?

— Като малка си нямала лунички. Една нощ обаче си се събудила. Имала си кябуслар, кошмари. Изплашена от тях, си се втурнала в спалнята на майка си с надеждата тя да те успокои, че чудовища и призраци не съществуват, Вътре обаче си заварила гол синьочерен мъж, седнал сгърчен върху гърдите й. С дълги заострени уши. От ъглите на устата му се стичала кръв. Застанала си на прага, вторачена в него с ужас. Той издул бузи и преди да се отдръпнеш, издухал върху теб цялата кръв, събрана в устата му. По лицето и гърдите ти се е посипал дъжд от ситни червени капчици. Тези кървави петънца, Марте, се са оказали незаличими въпреки усърдното миене и търкане. — Мъжът духна парата от кафето. — Това обяснява как си се сдобила с луничките, но не и защо. Отговорът на този въпрос е колкото елементарен, толкова и неудовлетворителен, Марте. Защото си се озовала не където трябва, не когато трябва. Светът чисто и просто не е особено справедлив. — Той поднесе чашата към устните си, зяпна широко и изля в устата си все още димящата черна течност.

Марте простена — от ужас, от недостиг на въздух, от страх пред предстоящото, все още недобило конкретен вид. Дори не видя струята от устата му, преди горещото кафе да плисне в лицето й.

Заслепена, тя се обърна, подхлъзна се върху покапалото по пода кафе, падна на коляно и го ожули, но се изправи и хукна към вратата, прекатурвайки стол, за да забави нападателя си, докато се опитваше да прогледне през лепкавата пелена пред очите си. Сграбчи дръжката и я дръпна. Вратата не помръдна. Мъжът беше плъзнал допълнителното резе отвътре и сега то пречеше вратата да се отвори. Марте чуваше скърцането на стъпки зад гърба си. Хвана врътката на резето с два пръста, но в този миг той сграбчи колана й и я дръпна назад. Марте се строполи на четири крака. Опита се да извика, ала от гърлото й се откъснаха само задавени хлипания. Стъпки. Застана пред нея. Тя не се опита да се надигне, не искаше да поглежда нагоре, не искаше да го вижда. Никога не беше сънувала кошмари със синьочерен мъж като малка. В кошмарите й имаше мъж с кучешка глава. Марте беше сигурна, че погледне ли нагоре, ще види именно него. Затова се взираше надолу, в острите бомбета на каубойските ботуши.

ДВАЙСЕТА ГЛАВА

Нощта срещу вторник

— Ало?

— Хари?

— Да?

— Не бях сигурна дали това е номерът ти. Обажда се Нина. От „Скрьодер“. Знам, един и половина след полунощ е. И съжалявам, задето те събуждам.

— Не спя, Нина.

— Обадих се в полицията, но те… дойдоха и си тръгнаха.

— Успокой се, Нина. Какво се е случило?

— Цялата работа е заради Марте. Новото момиче. Сещаш ли се? Беше на смяна, когато ти дойде.

Хари си спомни запретнатите ръкави на леко нервното, малко прекалено усърдно момиче.

— Какво е станало с нея?

— Няма я. Дойдох в „Скрьодер“ точно преди полунощ, за да й помогна да приключим касата, но не заварих никого. Вратата беше отключена. Марте е отговорно момиче, бяхме се разбрали да ме изчака. Не би си тръгнала, без да заключи. Не си вдига телефона, приятелят й казва, че не се е прибирала. Полицаите проверили в спешните пунктове и в болниците, но момиче с такова име не е приемано. После заявиха, че това се случвало непрекъснато, хората изчезвали по необясним начин и после се появявали няколко часа по-късно с напълно логично обяснение. Посъветваха ме да изчакам дванайсет часа и ако дотогава от Марте няма никаква вест, да се обадя пак.

— Мхм. Колегите постъпват правилно, Нина, просто следват стандартната процедура.

— Да, но… ало?

— Слушам те, Нина.

— Докато разтребвах, преди да затворя, забелязах нещо, драснато с червило върху една покривка. Марте използва точно такъв нюанс.

— И какво пише?

— Нищо.

— Как така?

— Ами знакът е просто отметка, каквато се слага срещу нещо изпълнено. Поставена е пред твоето място.

Три през нощта.

В гърдите на Хари се надигна мощен рев, изригна от устните му и проехтя между голите стени на мазето. Хари се вторачи в надвисналата над него щанга, която заплашваше да се стовари отгоре му и да го смаже. Треперещите му ръце едва я задържаха над тялото. После, със сетно неистово усилие той изтласка нагоре огромната тежести и я върна върху стойката. Нанизаните дискове издрънчаха един в друг. Остана легнал върху лежанката, докато дишаше тежко.