ЖАЖДА

— В гимназията четях медицинска литература, но не съм учил за лекар.

— Защо? Слаби оценки?

— Балът ми стигаше.

— Тогава? — Олег се чудеше защо продължава да разпитва — дали от любопитство, или за да отвлича мислите си от случващото се с Хари.

Андерш огледа окървавените си ръце.

— Май си приличаме с теб.

— По какво?

— И аз исках да стана като баща ми.

— Но?

— Но после меракът ми мина — сви рамене Андерш.

— И предпочете полицейската професия?

— Така имах чувството, че я спасявам.

— Коя?

— Майка ми. По-точно хора в нейното положение. Така си мислех.

— От какво е починала?

— У дома нахлу крадец и я взе за заложница. Двамата с баща ми бяхме вкъщи. Татко се паникьоса. Крадецът наръга майка ми е нож и избяга. Татко започна да се щура като муха без глава и ми крещеше да не я докосвам, докато търсеше ножица — Вюлер преглътна. — Баща ми, великият лекар, търсеше ножица, докато кръвта на майка ми изтичаше пред очите ми. Впоследствие се консултирах със специалисти и ми стана ясно, че с бързи и адекватни действия е можело да й спасим живота. Баща ми е хематолог, държавата е инвестирала милиони да го обучи на всичко, свързано с кръвта. И въпреки това той не намери самообладание да предприеме нещо, за да спре кръвотечението. Ако заседателите в съдебното жури притежаваха неговите знания за оказване на спешна помощ, щяха да го осъдят за причиняване на смърт по непредпазливост.

— С две думи, баща ти се е провалил. Човешко е да се провалиш.

— И въпреки това разполага със собствен кабинет и се смята за по-добър от другите, защото се е окичил с титлата главен лекар — гласът на Андерш затрепери. — Всеки полицай със средна диплома, минал едноседмичен курс по ръкопашен бой, би успял да обезвреди крадеца, преди да намушка майка ми.

— Днес обаче той се представи на ниво. Стефенс е твой баща, нали?

Андерш кимна.

— Разбира се. Прояви самообладание точно когато на карта бе заложен животът на корумпиран, мързелив боклук като Бернтсен.

Олег си погледна часовника. Извади телефона си. Нямаше съобщения от майка си. Прибра го. На тръгване от университета Ракел го бе окуражила да помогне на Трюлс Бернтсен, защото нямаше как да спаси Хари.

— Не е моя работа, но някога питал ли си баща си колко лишения е изтърпял в името на професията си? Колко години се е трудил къртовски, непрекъснато, всеки ден, за да усвои цялата специфична материя и колко човешки живота е спасил благодарение на тази неуморна работа?

Андерш поклати наведената си глава.

— Не, нали? — предположи Олег.

— С него не си говорим.

— Изобщо ли?

— След смъртта на майка ми се изнесох от къщи — сви рамене Андерш. — Смених си фамилията.

— Вюлер сигурно е моминското име на майка ти?

— Да.

Мярнаха облечения в сребристо гръб на мъж, който влетя в противошоковата зала и вратите пак се хлопнаха. Олег се прокашля.

— Не е моя работа — продължи той, — но не ти ли се струва, че съдиш баща си прекалено строго?

Андерш вдигна глава. Погледна Олег в очите.

— Прав си — кимна бавно той. — Не е твоя работа — стана и тръгна към изхода.

— Къде отиваш?

— Връщам се в университета. Ще ме метнеш ли? Иначе ще си хвана автобуса.

Олег стана и тръгна след Андерш.

— Там са се събрали предостатъчно полицаи — отбеляза той. — Докато тук един полицай бере душа.

Олег настигна Вюлер и го хвана за рамото.

— Като негов колега в момента ти си най-близкият му човек. Не можеш да избягаш. Той има нужда от теб.

Андерш се завъртя. В очите на младия полицай напираха сълзи.

— И двамата се нуждаят от теб.

Беше наложително Хари да предприеме нещо. И то час по-скоро.

Смит свърна от главния път и пое предпазливо по наклонен надолу тесен коларски път. От двете му страни се издигаха снежни стени. Между тях и замръзналото езеро се намираше боядисан в червено навес с широка двукрила врата, залостена с напречна бяла дървена греда. Нататък се мержелееха две къщи, по една от двете страни на пътя, но те бяха частично скрити зад дървета и хълмове и на такова разстояние, че дори да вика за помощ, нямаше да го чуят. Хари си пое дъх и опипа с език горната си устна. Усети метален вкус. Под ризата му течеше пот, макар да зъзнеше. Напрягаше се да мисли. Да отгатне как разсъждава Смит. Малка открита лодка до Дания. Напълно възможно, разбира се, и въпреки това толкова дръзко, че никой от полицията не би се сетил за такъв вариант за бягство. А какво възнамеряваше да прави Смит с него, с Хари? Хари се опита да се абстрахира от гласа на отчаяната надежда, който му мълвеше, че Смит ще го пощади. Както и от гласа на приятната апатия, нашепващ за края — всичко е изгубено, борбата само ще удължи агонията. Хари се постара да се вслушва само в гласа на студената логика. А той казваше следното: Хари, ти вече изчерпи функцията си на заложник и оттук нататък се превръщаш в тежест, опасна за леката лодка на Смит. Смит не се страхува. Вече уби Валентин и простреля полицай — вероятно смъртоносно. Ще те очисти тук вътре, в колата, защото купето ще заглуши гърмежа.