ЖАЖДА

— Поредното ти ценно качество. Когато ситуацията го налага, съумяваш да се абстрахираш от емоциите си. Това може да ти изиграе лоша шега. Е, няма да те събори, но все пак…

— Да умре, нали? Смъртта му ще докаже неоспоримо колко погрешно е било неговото решение и колко правилно — моето. Никой няма да може да му вземе интервю и медийната буря бързо ще отшуми.

Той усети ръката й върху катарамата на колана си.

— Искаш ли в следващото съобщение към телефона ти да пише, че най-добрият ти приятел е мъртъв? — прошепна тя в ухото му.

Оказа се куче. В далечината. Накъде, за бога, си мислеше, че е тръгнало?

Този въпрос роди следващ.

Нов въпрос, който никога не бе спохождал главния секретар на полицията и бъдещ министър на правосъдието Микаел Белман през целия му четирийсетгодишен жизнен път.

Закъде, за бога, си въобразяваме, че сме тръгнали?

В ушите на Хари пищеше високочестотно писукане, а в едното му око се стичаше собствената му кръв. Ударите продължаваха да валят. Вече не изпитваше болка. Усещаше само, че купето изстива, а мракът се сгъстява.

Така или иначе не пускаше гърлото на Смит. Толкова много пъти не бе проявявал стоицизъм докрай. Беше се предавал пред болката, пред страха, пред копнежа по смъртта. Но и пред силата на примитивния, егоистичен оцеленчески инстинкт, неведнъж надделявал над стремежа към нищото, където болката изчезва, към вечния сън, към мрака. Благодарение именно на този инстинкт той още съществуваше. Още беше жив. И този път щеше да устои.

От болката в челюстните мускули трепереше цялото му тяло. Ударите не секваха. Хари обаче стискаше. Седемдесет килограма натиск. Ако беше успял така да захапе трахеята му, че да блокира изцяло притока на кръв към мозъка, Смит щеше да изгуби съзнание до секунди. Недостигът на кислород пак щеше да доведе до същото, но щеше да отнеме няколко минути. Пореден юмрук в слепоочието. Хари се усети зашеметен. Не! Подскочи върху седалката. Стисна още по-свирепо. Дръж се, стискай зъби.

Лъв. Воден бивол. Броеше, докато дишаше през нос. Сто. Ударите продължаваха, но не бяха ли се поразредили и поотслабили? Смит заби пръсти в лицето му и се опита да го отблъсне. Отказа се. Пусна го. Дали пък мозъкът на Смит най-сетне не беше колабирал заради недостига на кислород? Хари усети облекчение, преглътна поредната порция кръв и в същия миг се сети за пророчеството на Валентин. „Чакал си да удари твоят час да бъдеш вампир… И един ден и ти ще пиеш.“ Навярно този спомен го разконцентрира за миг, защото усети как револверът се размърда под подметката му. В момент на невнимание беше отслабил натиска. Смит бе прекъснал серията от удари, за да издърпа оръжието. И беше успял.

Катрине спря пред прага на актовата зала.

Вътре бяха останали само две жени, седнали прегърнати на първия ред.

Огледа странната двойка. Ракел и Ула. Съпруги на двама заклети врагове. Дали жените по-лесно намират утеха една в друга, отколкото мъжете? Нямаше представа. Женската солидарност й беше напълно чужда.

Отиде до тях. Раменете на Ула Белман се тресяха в тих плач.

Ракел отправи въпросителен поглед към Катрине.

— Нищо не знаем — отговори й полицайката.

— Добре. Той ще се оправи.

На Катрине й хрумна, че тази реплика подхожда повече на нея, а не на Ракел. Ракел Фауке. Смуглата красавица със силен характер и нежни кафяви очи. Катрине винаги й бе завиждала. Не защото искаше да живее като нея или да бъде жената до Хари. Той можеше да ти завърти главата и да ти донесе мимолетно щастие, ала при по-дълготрайни отношения неминуемо те въвличаше в своята тъга, безперспективност и разруха. За сериозна връзка ти трябва мъж като Бьорн Холм. И въпреки това Катрине завиждаше на Ракел Фауке, задето Хари Хуле иска именно нея.

— Извинете — Столе Ауне беше влязъл. — Уредих подходяща стая.

Ула Белман кимна, подсмърчайки, стана и излезе с психолога.

— Кризисна терапия ли? — попита Катрине.

— Да — потвърди Ракел. — Странно, но наистина дава ефект.

— Откъде знаеш?

— От личен опит. Как се чувстваш?

— Аз ли как се чувствам?

— Да. При цялата тази отговорност. Пък си и бременна. Освен това ти също си близка с Хари.

Катрине поглади корема си с длан. Осени я шантава мисъл, която досега не й беше хрумвала. Колко близки са раждането и умирането. Сякаш едното предвещава настъпването на другото, сякаш неумолимата логика на битието повелява някой да си отиде, за да се появи на бял свят друг.

— Знаете ли пола на бебето?

Катрине поклати глава.

— А име измислихте ли?

— Бьорн предложи Ханк — на Ханк Уилямс.

— Голяма изненада, няма що. Значи Бьорн очаква да е момче?

— Ханк — без значение на пола.

Двете се разсмяха. Не виждаха в смеха си нищо абсурдно. Говореха за скорошната поява на нов живот, вместо за приближаващата смърт. Защото животът е вълшебен, а смъртта — тривиална.

— Ще тръгвам. Веднага щом науча нещо, ще ти съобщя — обеща Катрине.

— Оставам тук. Ако мога да помогна с нещо, само кажи.

Катрине стана. Поколеба се, но се реши. Пак поглади корема си с ръка.

— Понякога се боя да не го изгубя.

— Нормално е.

— И се питам какво ли би останало от мен. Дали бих намерила сили да продължа.