Жените на Цезар (Част III: Божествената Юлия)

— Кой, Клодия ли? — Брат й умишлено забави крачка и повиши глас, за да привлече вниманието на околните. Но дори и без този му жест достатъчно хора бяха надали ухо за приказките на двамата заклети врагове. — Клодия? Тя и един пръст няма да ми отпусне, камо ли цяло място.

Цицерон се изхили.

— Ами малко ли ти е пускала навремето, че сега пак да ти отпуска?

Цицерон веднага съжали за думите си. Всички се засмяха, Цезар буквално се превиваше от смях. Клодий се вкамени като статуя, докато Цицерон, макар и обзет от паника, не устоя на изкушението и шумно се изкикоти на собствената си духовитост.

— Ще ми платиш за това! — промълви Клодий, събра колкото достойнство му беше останало, хвана Фулвия под ръка и се оттегли.

— Да — изпищя побеснялата от ярост Фулвия, — ще платиш за това, Цицероне! Един ден ще си направя дрънкалка от зъбите ти!

Това беше непоносимо унижение за Клодий, който започваше да се убеждава, че месец юни му носи нещастия. Когато зет му Целер отвори за втори път маса на Форума, този път със списъка на кандидатите за народни трибуни, Клодий наистина се яви пръв, но Целер не го допусна го изборите.

— Ти си патриций, Публий Клодий.

— Не съм никакъв патриций! — отрече той и заканително сви юмруци. — Гай Херений ми осигури специално решение на плебейското събрание, според което се признава отказът ми от патрицианския статут.

— Гай Херений не е чел законите, а и да ги прочете, няма да ги разбере — отвърна му хладно Целер. — Откъде накъде плебейското събрание ще ти отнема патрицианския статут? Плебсът няма право да се меси във въпроси, засягащи патрицианското съсловие. Върви си, Клодий, само ми губиш времето. Ако толкова искаш да станеш плебей, ще трябва да спазваш формалностите. Намери си някой плебей да те осинови.

Клодий си тръгна, обзет от ярост. Списъкът му ставаше все по-дълъг, а Целер си спечели почетното място в него.

Но отмъщението можеше и да почака. Най-напред трябваше да си намери някой плебей, склонен да го осинови. Щом като нямало друго решение…

Помоли Марк Антоний да му стане баща, но Антоний му се изсмя.

— За услугата се плаща милион, Клодий, но пък на мен парите не ми трябват. Откакто се ожених за Фадия и баща й чака внук, парите не представляват проблем за мене.

Курион пък се засегна.

— Това са глупости, Клодий! Ако си мислиш, че ще тръгна да те наричам „синко“, много си се излъгал! Ще изглеждам по-голям глупак, отколкото ми се ще да изкарам Цезар!

— А ти защо се опитваш да изкараш Цезар глупак? — полюбопитства Клодий. — Предпочитам всички членове на Клодиевия кръг да застанат зад него.

— От скука — отговори лаконично Курион. — Много ми се ще да го изкарам от равновесие, разправят, че гледката била убийствена.

Децим Брут също отказа.

— Майка ми ще ме убие, ако баща ми не я изпревари. Съжалявам, Клодий.

Дори Попликола се възпротиви.

— Точно ти да почнеш да ми викаш „татко“? Не, Клодий, не!

Разбира се, именно очакванията за подобни реакции бяха подтикнали Клодий да използва бездънната хазна на Фулвия и да плати на Херений за решението на плебейското събрание. Никога не си беше представял, че някой ще го осинови. Би било прекалено смешно.

Но на Фулвия й хрумна нещо.

— Стига си търсил помощ от приятелите си — рече му тя. — Форумът пази дълго спомените. Никой няма да допусне грешка, заради която да му се присмиват след време. Намери си някой глупак.

Е, глупаци колкото щеш! Клодий се замисли и бързо избра подходящото лице. Публий Фонтей! Той отдавна искаше да се присъедини към Клодиевия кръг, но беше държан настрана. Беше богат, да, но нямаше заслуги. Беше на деветнайсет години, следователно пълнолетен, затова пък умът му беше като на малко дете.

— О, Публий Клодий, каква чест! — задъха се от вълнение Фонтей. — Да, разбира се, ако обичаш!

— Естествено разбираш, че не мога да те призная за свой законен патерфамилиас, което означава, че щом осъществим осиновяването, ти ще трябва публично да ме освободиш от своята власт. Разбираш ли, за мен е жизненоважно да запазя името си.

— Разбира се, разбира се! Ще направя каквото поискаш.

Най-накрая Клодий се запъти към Дома на върховния понтифекс.

— Намерих си човек, който да ме осинови, та да вляза в плебса — обясни той без всякакви заобикалки. — Но за целта ми е необходимо съгласието на понтифексите и авгурите, които да ми осигурят законово решение. Ти ще можеш ли да ми го издействаш?

Красивото лице на Цезар не трепна. Домакинът наблюдаваше посетителя си с известно любопитство, а в бледите му, проницателни очи не се четеше каквато и да е осъдителна оценка. Устата му беше застинала като на статуя. Цезар дълго време нищо не отговори, но накрая се съгласи:

— Да, Публий Клодий, бих могъл да ти издействам каквото трябва. Но се страхувам, че ще изпуснеш крайния срок за изборите.

Клодий пребледня.

— Защо? Всичко е достатъчно просто.

— Забравил ли си, че зет ти Целер е авгур? Щом е отказал да приеме кандидатурата ти, значи и сега ще откаже.

— А така.

— Но ти не се отчайвай, всичко ще се нареди. Ще почакаме, докато Целер замине за провинцията си.