Жените на Цезар (Част III: Божествената Юлия)

— Естествено Публий Сервилий се оплакал пред хората, управляващи обширните имения на Гней Помпей, по недоразумение наречен Велики. Но те му заявили, че не съществува и най-малка възможност да бъде възмезден за загубата на най-плодородното лозе на земята. Защото, назначени отци, пътят, който въпросното стадо говеда трябвало да следва, от толкова време не бил използван, че обозначенията се били заличили! Говедарите не могли да бъдат обвинени в нехайство, защото изобщо нямали представа къде се намират. Със сигурност не е бивало да минават през лозето, ще речете. И аз така мисля. Но колко лесно би било да се докаже противното пред съда, ако градският претор случайно даде ход на дело по въпроса! Дали жителите на италийските градове изобщо са виждали карти, на които да са обозначени пътеките за придвижващите се стада? Ами преди трийсет години Рим на практика погълна всички самостоятелни градове в Италия в замяна на пълноправното римско гражданство, което жителите им получиха. Това няма ли да означава за съда, че именно Рим е длъжен да обозначи наново пътищата за стадата от единия до другия край на Италия? Аз мисля, че означава.

— Консуле, членове на Сената, аз съм един миролюбив човечец, който е отбил съвестно своя войнишки дълг. Нямам желание да управлявам далечни провинции и да водя войни срещу безпомощни варварски племена, само и само да напълня сандъците със злато. Но в същото време аз съм римски патриот. Ако римският Сенат и народ решат така, аз съм длъжен да поема управлението на някоя провинция след изтичането на консулския ми мандат: защото, не се и съмнявайте, аз ще бъда консул. Но на мен ми се ще да свърша някоя наистина полезна работа! Работа, която няма да прави голямо впечатление и няма да ми донесе слава! Работа, която няма да се запомни с маршируването на хиляди войнишки ботуши по улиците на Рим, а с прецизното изпълнение на рутинни задължения! Искам сенатът отсега да отреди на консулите, които ще управляват страната догодина, само един проконсулски мандат, който да бъде използван за точното определяне и обозначаване на пътеките за движещите се из Италия стада. Аз не мога да възстановя унищожените лозя на Публий Сервилий, нито смея да се надявам, че ще успея да излекувам душевната му рана. Но ако успея да убедя всички вас, че един проконсул може да върши и други общественополезни дела, различни от воденето на войни, то по своя скромен начин ще мога донякъде да възмездя моя разорен приятел, конника Публий Сервилий.

Бибул замълча, но не седна, сякаш мислеше какво да каже в заключение.

— През дългите години, в които съм бил сенатор, рядко съм пожелавал нещо за себе си. Дайте ми това, което искам сега, и аз няма и да помисля за друго. Имате думата на един Калпурний Бибул.

Посрещнаха го бурни и невъздържани аплодисменти; Цезар шумно ръкопляскаше, не защото подкрепяше предложението на Бибул, а само от възхищение пред хитростта му. Бибул се беше справил много по-добре, отколкото ако се бе отказал предварително от управлението на провинция. Вместо това сам си пожела една мъчителна и неблагодарна задача, с което дори се извисяваше морално над съперниците си.

Помпей стоеше все така тъжен и нещастен на мястото си, а хората край него го гледаха осъдително: как е могъл богат и властен човек като него да причини такава злина на горкия Публий Сервилий. Единственият, който възрази на Бибул, беше Луций Лукцей. Той изтъкна, че задачата, която Бибул иска да му се определи отсега, е жалка и подхожда на професионален земемер, назначен с договор от цензорите. Други също се изказаха, но все в подкрепа на Бибул.

— Гай Юлий Цезар, ти си кандидат за консулската длъжност, при това с големи шансове да я получиш — напомни му мило Целер. — Имаш ли да добавиш нещо, преди да дам ход на гласуването?

— Нямам какво да добавя — усмихна се той.

Това до голяма степен отне ентусиазма на добрите люде. Но дори и така предложението бъдещите консули да се захванат след изтичане на мандата си с обозначаване на горските и полските пътеки за италийския добитък, беше прието с мнозинство. Дори Цезар гласува за, сякаш цял живот е сънувал да мери горските пътеки. Какво беше намислил? Защо не даде воля на звяра у себе си?

— Велики, стига си го преживявал — скара се Цезар на Помпей, който седеше все така унил на стола си, нищо че мнозинството от сенаторите вече бяха напуснали залата.

— Никой нищо не ми е споменавал за някакъв си Публий Сервилий! — възкликна той. — Само да ми дойдат икономът и останалите!

— Велики, Велики, не ставай смешен! Никакъв Публий Сервилий не съществува! Бибул си го измисли.

Помпей се сепна.

Измислил си го е? Е, това решава въпроса! Ще убия тая гадина с двете си ръце!