Жените на Цезар (Част III: Божествената Юлия)

Затова този ден тя му се усмихна, седна на стола и се приготви за дълъг разговор. Ех, поне кожата му да се беше поизчистила от акнето! Белезите под гъстата му брада сигурно бяха ужасяващи.

— Какво има, Бруте? — попита любезно Сервилия.

— Имаш ли нещо против да поискам от Цезар бракът ми с Юлия да се осъществи другия месец?

Майка му примигна.

— Какво се е случило?

— Нищо. Ние сме сгодени от няколко години, а Юлия вече е на седемнайсет. Много момичета сключват брак на седемнайсет.

— Това е така. Цицерон дори даде Тулия за жена на шестнайсет — но пък и Цицерон не е пример за подражание. И все пак, седемнайсет е приета възраст в средите на истинските римски аристократи. Никой от двама ви не се е разколебал — усмихна се Сервилия и дори му прати въздушна целувка, — така че защо не?

Брут отново се поддаде на властния й тон.

— Ти ли ще попиташ от мое име, мамо, или трябва аз да го сторя?

— Разбира се, че ти ще повдигнеш въпроса. Това е прекрасно! Сватба другия месец! С Цезар скоро може да станем дядо и баба.

Брут излезе от къщи и отиде да потърси Юлия.

— Попитах майка си дали има нещо против да се оженим другия месец — съобщи той на годеницата си, след като нежно я целуна и я отведе до кушетката, на която можеха да седнат един до друг — Тя много би се радвала. Затова ще попитам баща ти при първа възможност.

Юлия тежко преглътна. Колко много бе разчитала да й оставят още една година свобода! Но нямаше как. Пък и не беше ли по-добре така, както Брут й предлагаше? Колкото повече време минаваше, толкова повече би се противила вътрешно на сватбата си. Най-добре всичко скоро да свърши! Затова му отговори:

— Съгласна съм, Бруте.

— Мислиш ли, че баща ти ще иска да ни приеме сега? — попита с надежда Брут.

— Ами вече е тъмно, но той така или иначе никога не спи. Законът за земята вече е готов, но баща ми се е захванал с някаква друга важна задача. Стоте писари още са в къщата. Чудя се какво ще каже Помпея, ако узнае, че покоите й са се превърнали в държавно учреждение…

— Баща ти няма ли намерение да се жени отново?

— На мен не ми изглежда. Сигурна съм, че не желае да го изненада някоя нова Помпея. Той много обичаше майка ми.

— На мен пък ми се струва, че всеки мъж трябва да си има жена. Но иначе съм щастлив, че не се ожениха с мама. Майка ти толкова ли е била мила?

— Аз почти не си я спомням. Тя не беше чак толкова хубава, пък и баща ми по онова време рядко се задържаше в Рим. Но пък и не мисля, че татко е гледал на нея с очите, с които са свикнали повечето мъже да гледат на жените си. Майка ми е била по-скоро като сестра за него. Двамата са израснали заедно под един покрив и са били силно привързани. — Юлия стана. — Хайде да намерим баба. Винаги пращам нея, тя не се страхува от него.

— А ти страхуваш ли се?

— О, той никога не е бил груб с мен, дори и строг не е бил. Но е зает човек, а аз много го обичам, Бруте! Винаги оставам с усещането, че моите дребни проблеми не заслужават неговото внимание.

Аврелия обаче била настинала и си била легнала рано. Затова Юлия сама потропа на бащиния си кабинет.

— Татко, можеш ли да ни приемеш? — попита тя през вратата.

Цезар сам дойде да им отвори, усмихна им се, целуна дъщеря си по бузата и подаде ръка на Брут. Двамата млади присвиха очи от светлината: вътре в помещението бяха запалени множество маслени лампи.

— Каква изненада — посрещна той госта. — Малко вино?

Брут поклати глава, а Юлия се засмя.

— Татко — рече тя, — знам колко си зает, затова няма да ти отнемаме много време. Бихме желали да се оженим другия месец.

— Има ли някакъв конкретен повод? — попита Цезар Брут.

Той заекна.

— Ами, Цезаре, ние сме годеници вече близо девет години, а Юлия навърши седемнайсет. Не сме променили решението си и много се обичаме. Някои момичета се омъжват на седемнайсет. Юния скоро ще го стори, както казва мама. Също и Юнила. И те като Юлия са сгодени за млади мъже, а не за момчета на тяхната възраст.

— Вие да не сте си разрешили някоя волност? — попита Цезар.

— О, не, татко, разбира се, че не! — изчерви се Юлия.

— А може би искате да кажете, че ако не се ожените скоро, няма да се сдържите и ще си разрешите волност? — Той задаваше въпросите си като адвокат.

— Не, не става дума за това. — Брут видимо се засегна. — Дошъл съм с най-почтени намерения, Цезаре. Защо искаш да ни внушиш чувство за вина?

— Ни най-малко — отвърна му Цезар, сякаш въпросът изобщо не го интересува. — Но един баща е длъжен да попита за тези неща, Бруте. Откакто аз навърших пълнолетие, са изминали доста години, затова ревнувам дъщеря си и не съм склонен да я оставям току-така на друг. Съжалявам, ако съм те засегнал. Нямах намерение да обиждам никого. Но само един глупав баща не би задавал въпроси.

— Да, разбирам — измърмори Брут.

— Можем ли да се оженим? — настоя Юлия, която искаше съдбата й да се реши на минутата.

— Не — отговори Цезар.

Настъпи неловко мълчание. Юлия изпита облекчение. През цялото време баща й наблюдаваше единствено нея, сякаш реакцията на Брут беше без значение.

— Защо не? — попита годеникът.