Жените на Цезар (Част III: Божествената Юлия)

— Луций Лициний Лукул — започна да му обяснява със спокоен тон Цезар, — за последен път те предупреждавам: или ще върнеш думите си назад, или ще дам на плебса да стори с теб каквото стори навремето със Сервилий Цепион! Ще се постарая да бъдеш обвинен в престъпна безотговорност и неспособност да изпълниш задачите, връчени ти от римския Сенат и народ. От теб се очакваше да умиротвориш Изтока и да свалиш от властта двама царе. Ти не успя да го сториш. А сега аз ще те пратя на съд и ще се погрижа да отидеш на доживотно заточение на най-ужасното и самотно място насред морето: някое тясно островче, на което няма да има място къде да си простреш туниката! Ясен ли съм? Разбираш ли какво ти говоря? Не ме предизвиквай, Лукуле, защото аз държа на думата си!

Сенаторите бяха като вцепенени. Нито Бибул, нито Катон смееха да помръднат. Когато Цезар придобиеше подобно изражение, най-добре да не рискуваш с излишни забележки. Но именно в такива момент Цезар убеждаваше всички свои врагове в какво страшилище би могъл да се превърне, ако го оставеха. Той не само щеше да си присвои цялата власт, но щеше да се обяви за цар. Царят обаче трябваше да разполага със собствена армия. Ето защо те нямаше да му позволят да се сдобие с такава. Нито Бибул, нито Катон бяха на възраст да са участвали в политическия живот, докато е бил жив Сула, но Бибул добре си го спомняше: не беше трудно да се открие у днешния Цезар някогашният Сула. Помпей не беше нищо особено: той просто нямаше потекло и необходимия авторитет. Но Цезар го имаше!

Лукул падна на колене и се разплака. Започна да се извинява, все едно някой източен деспот молеше за милост самодръжците Митридат и Тигран. Сенаторите седяха безмълвни и потресени. Това не беше прието; това беше унижение за всеки от тях.

— Ликтори, отведете го у дома — нареди Цезар.

И пак никой не продума. Двама от ликторите на първия консул подхванаха Лукул, помогнаха му да се изправи и го изведоха стенещ и хлипащ навън.

— Много добре — рече Цезар. — Какво решаваме тогава? Дали сенатът е склонен сам да ратифицира споразуменията с източните владетели, или ще трябва плебсът да гласува някой лекс Ватиние?

— Да решава плебсът! — отвърна му Бибул.

— Да решава плебсът! — изрева в подкрепа и Катон.

Когато Цезар даде ход на гласуването, почти никой не застана от дясната му страна: сенаторите смятаха, че всеки друг вариант е за предпочитане пред това да се подчинят на Цезар. Нека договорите се разгледат в плебейското събрание и всички да се уверят какво представляват: веднъж проява на безочие от страна на Помпей и втори път проява на още по-голямо безочие от страна на Цезар. Никой не обичаше да го командват, а поведението на Цезар този ден издаваше амбициите му да се разпорежда като господар. По-добре смърт, отколкото нов диктатор.

— На тях това не им се понрави, а Помпей е много нещастен — отбеляза Крас след края на това кратко заседание.

— Какъв друг избор имах, Марк? Какво да правя? Може би да бездействам? — възмущаваше се Цезар.

— Ами в интерес на истината така беше по-добре — посъветва го приятелят му, сигурен, че той няма да се вслуша в думите му. — Те знаят, че ти обичаш да действаш, знаят, че обичаш всичко да бъде довеждано до успешен край. Твоето управление ще се превърне в извиване на ръце. Мразят да им се напомня, че са заприличали на баби. Мразят самата мисъл, че някой би могъл да налага решения със сила. Не е твоя вината, че си се родил с господарско мислене, Гай, но това, което се случва в Сената, все повече прилича на бой между овни. Добрите люде са твои врагове. Но по една или друга причина ти настройваш целия Сенат срещу себе си. Докато Лукул ти целуваше краката, аз наблюдавах реакциите на околните. Лукул нямаше намерение да дава примери: не е в състояние да измисли подобен ход. Но така или иначе се превърна в нагледен пример. Всички присъстващи си представиха как стоят на свой ред на колене и се молят за милостта ти, сякаш си някой цар.

— Това са пълни глупости!

— За теб може и да са, но за тях — не. Ако искаш съвета ми, Цезаре, до края на годината не предприемай нищо. Остави и ратификацията на договорите, и поземления закон. Ще се усмихваш и ще се съгласяваш с предложенията им. Така може и да ти простят.

— По-скоро бих отишъл при Лукул на самотния остров — процеди през зъби Цезар, — отколкото да се моля на добрите люде!

Крас въздъхна.

— Така си и мислех, че ще ми отвърнеш. В такъв случай, Цезаре, нека всичко бъде на твоя отговорност.

— Да не искаш да кажеш, че ме изоставяш?

— Не, аз съм твърде делови човек, за да си позволявам подобни ходове. Ти обещаваш огромни печалби на деловите среди, тъкмо затова народното и плебейското събрание ще гласуват каквото поискаш. Но най-добре не изпускай от очи Помпей. Той не е като мен сигурен съюзник. Твърде много му се иска да е един от тях.