Жените на Цезар (Част III: Божествената Юлия)

— Предлагам ти — рече Цезар на Цицерон, — да убедиш двамата да не упорстват. — Той лукаво се усмихна. — Имам разрешение от страна на понтифексите и авгурите да прокарам закон, позволяващ на Публий Клодий да бъде осиновен от плебей. Досега не съм се възползвал от това си право, пък и се надявам да не се налага. Но в края на краищата, Цицероне, всичко зависи от теб.

Цицерон беше ужасен от перспективата и се залови за работа.

— Говорих с Великия човек — обясни той на Целер и Катон, без да си дава сметка, че говори за Цезар, а не за Помпей. — Заканил се е живи да ви одере, ако не се закълнете.

— Мисля, че ще представлявам доста красива гледка жив одран и окачен на Форума — отговори му Целер.

— Целере, той ще ти отнеме всичко! Сериозно ти говоря! Ако не се закълнете, това означава край на политическата ви кариера. Законът не предвижда наказания за онези, които не положат клетва, той не е толкова глупав. Никой няма да ви похвали, че сте извършили кой знае какъв героизъм, отказвайки да се закълнете; не ви очаква нито глоба, нито изгнание. Това, което ще ви сполети, е да си спечелите омразата на Форума — такава омраза, каквато не би ви позволила изобщо да се появите на публично място. Ако не положите клетва, народът ще ви обяви за свои врагове, за хора, които се противят на реформите единствено заради принципа да се противят. Хората ще приемат вашето упорство като обида към тях, а не към Цезар. Бибул не трябваше да крещи пред народното събрание, че нямало да разреши гласуването, на какъвто и да е закон, колкото и да им се искал на гражданите. Хората изтълкуваха това като израз на злоба и презрение. Добрите люде се показаха в изключително лоша светлина. Не разбирате ли, че зад закона не стоят само войниците на Великия, а и цялото конническо съсловие?

Целер изглеждаше разколебан.

— Не виждам защо и конниците ще застанат зад подобен закон.

— Защото точно в този момент са се захванали да купуват земи из цяла Италия, за да ги продадат след това с печалба на поземлената комисия! — обясни му Цицерон.

— Това е долно! — възмути се Катон, който до този момент мълчеше. — Аз съм правнук на Катон Цензор, няма да преклоня глава пред някакво си разглезено аристократче! Пък ако ще цялото конническо съсловие да е зад него! Да пукнат всички конници дано!

Цицерон, който съзнаваше, че илюзиите му за вечно съгласие между сенатори и конници принадлежат към безвъзвратно изгубеното минало, въздъхна и вдигна ръце в умолителен жест.

— Катоне, скъпи мой приятелю, закълни се! Разбирам отношението ти към конниците, можеш да ми вярваш! Те искат всичко да стане, както тях ги урежда, склонни са без всякакви скрупули да прибягват до всевъзможни средства за натиск. Но ние какво можем да направим? И занапред ще трябва да живеем с тях, нямаме избор. Колко души принадлежат към Сената? Със сигурност недостатъчно, за да се опълчим на конниците. А един твой отказ сега ще бъде изтълкуван като обида за цялото конническо съсловие. Днес то е твърде могъщо, за да те остави на мира.

— На мен пък ми се ще да видя какво ще стане — настоя Целер.

— И на мен — подкрепи го Катон.

— Кога ще пораснете? — възкликна Цицерон. — Какво толкова искате да видите? Как се давите в блатото? Просто се налага да се примирите. Полагате клетва и оцелявате. Отказвате да се закълнете и се превръщате в политически трупове. — И тъй като разбра, че те няма да отстъпят, забрави достойнството си и добави: — Целере, Катоне, закълнете се, умолявам ви! В крайна сметка, ако помислите, какво толкова имате да губите? Кое е по-важно: да знаете, че Великия по никакъв повод не е получил вашето благоволение, дори за нещо, което не ви засяга пряко, или да се обречете на пълна забрава? Ако вие се самоубиете политически, няма да има кой да ви замести, за да продължи борбата, не е ли така? Не виждате ли, че е по-важно да останете на арената с оръжие в ръка, отколкото да ви отнесат на щитовете ви, геройски загинали?

Дори след като Целер се призна за убеден, на Цицерон му бяха нужни нови два часа, за да склони и Катон да се откаже от решението си. Но накрая и той се съгласи. Целер и Катон положиха клетва, а тъй като бяха мъже на думата, това означаваше, че наистина няма да оспорват закона; Цезар помнеше случая с Цина и изрично гледаше в ръцете им, дали не държат някое камъче, което да превърне клетвата им в невалидна.

— Каква ужасна година! — оплака се Цицерон пред Теренция. — Все едно гледам как шепа исполини блъскат с все сила по някаква стена, твърде здрава, за да поддаде. Поне мен да ме нямаше, че да не ги гледам!

Теренция го потупа по ръката.

— Мъжо, ти просто си преуморен. Защо си тук? Ако продължаваш да стоиш в Рим, накрая ще се поболееш. Защо не заминем за Анций и Формия? Ще си позволим една прекрасна почивка, няма да се прибираме чак до май или юни. Помисли за розите, разцъфнали през ранна пролет! Знам, че обожаваш да посрещаш пролетта в Кампания. Пък можем да отскочим до Арпин, да видим как вървят сиренето и вълната.

Пред Цицерон се разкриха омайни гледки, но той поклати глава.