Жестокият месец

– Мисля, че трябва да го направим – заяви след малко.

– Ох, за бога... – измърмори Питър.

Клара отново погледна за момент през прозореца.

Време бе да усмирят злото.

10 Не е възможно (фр.). – б. пр.

11 Не, вярно е (фр.). – б. пр.

ГЛАВА ШЕСТА

Мосю Беливо отвори вратата на колата за Мадлен.

– Сигурна ли си, че не искаш да те закарам у вас?

– Няма нужда, ще се справя. Нервите ми почват да се успокояват – излъга тя. Пулсът ѝ бе ускорен и се чувстваше уморена. – Достатъчно е, че ме доведе безаварийно до колата ми. Предпази ме от мечките.

Бакалинът я хвана за ръката. Кожата му бе като оризова хартия – суха и напукана, но имаше здрав захват.

– Те не нападат. Опасни са само ако застанеш между мече и майка му. Гледай да не го правиш.

– Ще го запомня. Да не дразня мечките. Сигурен ли си?

Беливо се засмя. Мадлен харесваше смеха му. Харесваше този човек. Запита се дали някога ще събере смелост да му признае тайната си. Би ѝ донесло облекчение. Отвори уста, но пак я затвори. Бакалинът излъчваше такава тъга. Такава добрина. Мадлен не можеше да си позволи да му я отнеме. Още не.

– Ще дойдеш ли до нас за едно кафе? Този път специално ще се погрижа да е безкофеиново.

Мадлен дръпна леко ръката си от неговата.

– Трябва да се прибирам. Денят беше прекрасен. – Наведе се и го целуна по бузата.

– Въпреки че не се появиха духове – с малко съжаление добави Беливо.

Изчака, докато светлините ѝ се отдалечиха по улица „Мулен“, сетне покрай имението „Хадли“, а накрая съвсем изчезнаха. После се обърна и тръгна към къщи. В походката му имаше нова, едва забележима лекота. Малка искрица се бе събудила у него – нещо, което си бе мислил, че е погребал заедно с жена си.

* * *

Мирна пъхна няколко цепеници в печката и затвори вратичката от ковано желязо. Тръгна предпазливо през стаята, като гасеше лампите. Тътреше по навик краката си от килимче на килимче като плувец, който се прехвърля от едно островче на друго. Голямото помещение с тухлени стени и дебели греди на тавана постепенно потъна в сумрак. Остана да свети само лампата до голямото подканващо легло. Мирна остави чашата с топъл шоколад и кутията с какаови бисквити на старата дървена маса и взе книгата, която четеше. Нгайо Марш12. Постоянно препрочиташе класиците. За щастие, в антикварната ѝ книжарница имаше неограничен запас от такива. Мирна беше най-добрият си клиент. Освен Клара, която купуваше стари детективски романи. Сложи си грейка с топла вода на краката, зави се с юрганчето и отвори книгата. След малко, докато пийваше шоколад и хапваше бисквити, осъзна, че вече десет минути чете една и съща страница.

Мислите ѝ бяха другаде. Сякаш засмукани от мрачното петно между светлините на Трите бора и звездите.

* * *

Одил пъхна диска в уредбата и си сложи слушалките.

С нетърпение бе чакала този момент. Шест дни копнееше за него и с напредването на седмицата копнежът ѝ се засилваше. Не че не харесваше ежедневието си. Дори се удивляваше какъв голям късмет има. Фактът, че Жил прояви интерес към нея, когато бракът му забуксува, още я изненадваше. Харесваше го още в гимназията. Но когато най-сетне събра куража да го покани на бала, получи отказ. Все пак той не я отряза по най-бруталния начин. Някои момчета бяха жестоки, особено към момичета като Одил. Жил не беше. Винаги се усмихваше и я поздравяваше по коридорите, дори когато приятелите му бяха наблизо.

Одил го обожаваше тогава, обожаваше го и сега.

И все пак всяка седмица копнееше за този момент. В петък Жил си лягаше рано и тя отиваше в скромната им дневна в Сан Реми.

Първите ноти на първата песен прозвучаха в ушите ѝ, тя отпусна рамене и усети как се освобождава от напрежението. Музиката почти приспиваше бдителността ѝ. Избавяше я от необходимостта да следи всяка дума, всяко действие. Затвори очи и отпи голяма глътка червено вино като удавник, който си поема въздух. Бутилката вече бе полупразна и Одил се уплаши да не би да свърши, преди да се е случила магията. Трансформацията.

След няколко минути стоеше права. Със затворени очи излезе насред окичена с цветя сцена. В Осло. Там беше, нали? Няма значение.

Изтъкнатата публика – хора с вратовръзки, фракове и вечерни рокли – беше на крака. Ръкопляскаше. Не. Плачеше.

Одил спря по средата, за да благодари за овациите. Постави ръка на гърдите си и направи лек реверанс – жест на огромна скромност и достойнство.

Кралят, и той просълзен, я награди с копринен церемониален колан.

– За мен е огромно удоволствие, мадам Монман, да ви връча Нобеловата награда за поезия.

Тази вечер обаче силните аплодисменти не я трогнаха, не я обгърнаха и не я защитиха от подозрението, че околните са открили що за жалка дребна душица е тя. Не я предпазиха от неуспешните опити да се адаптира в свят, където всички освен нея знаят правилата.

Но Одил бе наясно с нещо, което никой друг не знаеше. Нейната малка тайна. Всички онези хора, присъствали на сеанса, се страхуваха от зли духове, но чудовището не бе от отвъдния свят, а от този.

Одил Монман знаеше кой е злодеят.

* * *

Когато Мадлен се прибра, Хейзъл изглеждаше разсеяна.